Колийн Маккълоу - Дамите на Мисалонги

— Казах му, че не ми остава много да живея и че имам болно сърце.

— Кой няма?

— Не се заяждай — прекъсна я Миси. — Ще дойдеш ли на сватбата ми?

— Много бих искала, но едва ли ще мога.

— Защо?

— Мисля, че не е редно.

— Заради твоя развод ли? Но ние няма да се женим в църква.

— Причината няма нищо общо с моя развод, скъпа. Просто не мисля, че на Джон Смит ще му е приятно да гледа едно лице от своето минало, когато се жени.

В това имаше логика и Миси реши повече да не настоява. Нямаше какво повече да си кажат; благодарността й не можеше да се изрази с никакви думи, а и трябваше да бърза за сватбата. Уна я изпрати с измъчен поглед; имаше чувството, че я напуска нещо много скъпо и близко. Но неочаквано Миси се обърна, изтича обратно, прегърна я през бюрото и нежно я докосна с устни. Лицето на Уна бе толкова мило, хладно и ефирно!

— Сбогом, Уна.

— Сбогом, моя най-добра и скъпа приятелко. Бъди щастлива!

Миси успя да се качи на влака, минута преди той да потегли, и зърна Джон Смит на дървената платформа в Катуумба, още преди колелата да заковат на гарата. Слава Богу. Значи не бе променил решението си, докато бе пътувал насам. Не само това, ами когато я видя да слиза от влака, в очите му сякаш блесна радост.

— Още днес ще ни издадат свидетелство и ще ни оженят — каза той, докато поемаше кутиите от ръцете й.

— А аз няма да съм с кафява рокля — отвърна Миси. — Нали ще ме извиниш за малко? Ще използвам тоалетната на гарата, за да си сложа сватбената рокля.

— Сватбена рокля ли? — той сведе поглед към захабената си риза и надупчените панталони я на лицето му се изписа комично изражение.

Тя се разсмя.

— Не се безпокой, не е официална. Обещавам ти, че ти ще изглеждаш по-добре от мене.

Роклята й стоеше чудесно. Колко набито око имаше Уна! Очите й се насълзиха от радост. Как е успяла да открие толкова елегантна и красива вещ при това в мечтания от нея цвят?

Миси нагласи шапката и се завъртя пред огледалото на стената. Изглеждаше вълшебно, сякаш идеше направо от приказките! Имаше нещо тайнствено и привлекателно в мургавото й лице, тялото й сякаш бе по-стройно от всякога. Да, невероятно!

След като се съвзе от шока, Джон Смит също заяви, че тя наглежда чудесно.

— Ето това е сватба! Аз приличам на ратай, а ти — на гранд дама. — Той я прегърна през раменете. — Хайде, жено, да свършваме, преди да съм си променил решението.

Двамата закрачиха бавно по «Катуумба стрийт», усещайки как всички погледи се впиват в тях.

— Лесно мина — рече Миси, когато приключиха с ритуала и се настаниха в двуколката на Джон Смит. Тя протегна кокетно ръка и разгледа венчалния пръстен. — Вече съм мисис Джон Смит. Колко хубаво звучи!

— Трябва да призная, че този път беше по-добре от миналия.

— Голяма ли беше предишната ти сватба?

— Можеше да мине направо за цирк. Двеста и петдесет гости, шлейфът на младоженката се носеше от цяла армия чипоноси сополанковци, голям хор, мъже с фракове — божичко, беше направо кошмарно. Но в равнение с онова, което последва, приличаше на идилия. — Той я погледна и вдигна вежди. — Не ти ли е неприятно да ти разказвам?

— По-добре да го чуя още сега. Казват, че втората жена вечно трябва да се бори с духа на първата и сигурно е много по-трудно да се бориш с дух, отколкото с жив човек. Тя… много ли ти беше скъпа?

— Може би, когато се оженихме, но честно казано, не помня. Разбираш ли, аз почти не я познавах. В интерес на истината, тя беше тази, която настояваше да се оженим. Изглежда съм от онези мъже, дето жените им се предлагат. Само че, що се отнася до теб, нямах и най-малката представа какво си намислила. Но тя… в един миг беше готова да ме разкъса от страст, а в следващия се държеше така, сякаш съм чумав. Горещо и студено, нали така му казват. Все си мисля, че жените намират подобно държане за напълно естествено, сякаш ако не го правят, животът на мъжа ще стане прекалено безгрижен. Ето какво харесвам у теб, мисис Смит: ти не си играеш на тази игра — горещо и студено.

— Благодаря — скромно наведе глава Миси, — но, моля те, продължавай! Какво стана после?

Той вдигна рамене.

— Ами, тя си мислеше, че трябва да взима всички решения и че има значение само онова, което тя иска. Рибата бе паднала в мрежата и вече нямаше никаква стойност. Аз присъствах, само за да мога непрестанно да доказвам, че тя е в състояние да улови риба, както и за да я придружавам насам-натам. Нямаше любовници — по-скоро почитатели или обожатели, от онези дето си втъкват цветя в бутониерите и косата им блести повече от добре лъснатите им обувки. Любимото й занимание беше да ми се присмива. Пред всекиго. Аз бях глупакът, дървенякът. И тези разкрития винаги ставаха обществено достояние, пред необходимата и специално подбрана за целта публика. Когато бяхме сами, в очите й се четеше само съжаление.