Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

— Имаме една сабя у дома — каза тя колкото можа по-небрежно. — Шестнайсети век.

Пропусна да добави, че е само дръжката и че е пукната.

— Браво на вас.

Той взе сабята и се настани с нея направо върху палубата. Вече съжаляваше за спонтанно отправената покана. Колкото и да си повтаряше, че е прекалено малка, полза никаква. Особено с полепналата по тялото й мокра тениска и с тия кадифени, едва докоснати от слънцето крака, които изобщо нямаха право да изглеждат толкова дълги. А пък гласът й — наполовина уиски, наполовина ледена оранжада — не беше на дете, а на жена. Или поне така трябваше да бъде.

Тя се намръщи, наблюдавайки го как търпеливо почиства сабята. Не бе очаквала тези покрити с белези, груби на вид ръце да бъдат търпеливи.

— Защо си търсите съдружници?

Той не вдигна очи.

— Не съм казвал, че си търся.

— Но чичо ти…

— Това е работа на Бък. — Матю вдигна рамене. — Той се оправя с бизнеса.

Тя опря лакти на коленете си и обхвана брадичката си с длани.

— А ти с какво се оправяш?

Той най-после погледна към нея и очите му, неспокойни, въпреки търпението на ръцете му, се сблъскаха с нейните.

— С търсенето.

Тя го разбра съвсем точно и в усмивката, огряла лицето й, се четеше пламенност, която преодоля бариерата помежду им.

— Нали е прекрасно? Да си мечтаеш какво може да има там долу и че може ти да си щастливецът, който ще го намери. Къде я намери? — Когато той я погледна объркано, тя се ухили и посегна да докосне сребърния диск върху гърдите му. — Монетата.

— Първото нещо, което извадих — каза той. Искаше му се да не изглежда толкова изкусително свежа и дружелюбна. — В Калифорния. Известно време живяхме там. А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да въртиш на пръста си някое колежанче?

Тейт тръсна глава и реши да го дава по-обиграно.

— Колежанчетата са лесни — провлече тя и се плъзна на палубата срещу него. — А аз обичам предизвикателствата.

Внезапният спазъм в стомаха му изпрати сигнал за опасност.

— По-полека, момиченце — промърмори той.

— На двайсет съм — заяви Тейт с пълната доза смразяващо самочувствие на разцъфващата женственост. Или поне щеше да бъде, поправи се тя, преди края на лятото. — А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да си изкарваш някъде хляба?

Беше негов ред да се ухили.

— Защото много ме бива. Ако тебе те биваше повече, това щеше да е твое, а не мое.

Решила, че не си струва да удостоява с отговор последната му реплика, Тейт отпи от пепсито.

— Баща ти защо не е с вас? Да не се е отказал от гмуркането?

— Може и така да се каже. Умря.

— О, боже! Извинявай.

— Преди девет години — обясни Матю и продължи да почиства сабята. — Обработвахме останките на един кораб в австралийски води.

— Злополука при гмуркане?

— Не. На опитен гмуркач като него злополуки не се случват. — Той взе кутийката, която тя бе оставила на палубата, и отпи. — Убиха го.

В първия момент Тейт не реагира. Матю го каза толкова прозаично, че думата „убийство“ не предизвика обичайния отклик в съзнанието й.

— Мили боже, как…

— Не знам със сигурност. — Нито пък знаеше защо й бе казал. — Спусна се жив, извадихме го мъртъв. Подай ми оня парцал.

— Но…

— Това беше краят — каза той и сам се пресегна за парцала. — Няма полза да се ровиш в миналото.

Прииска й се да хване изпъстрената му с белези ръка, но прецени, че той по-скоро ще откъсне нейната от китката, отколкото да й позволи.

— Звучи странно от устата на един търсач на съкровища.

— Бебчо, брои се само онова, което миналото ти поднася в настоящия момент. А това тук никак не е за изхвърляне.

Объркана, тя сведе поглед към дръжката на сабята, която Матю търкаше усилено. Постепенно започна да съзира блясъка.

— Сребро — промърмори Тейт. — Сребърна е! Знак за висок сан. Знаех си!

— Хубаво парче.

Забравила за всичко друго, тя се наведе по-близо и плъзна пръсти по блестящата повърхност.

— Мисля, че е от осемнайсети век.

Очите му се усмихнаха.

— Сериозно?

— Основната ми специалност е морска археология. — Тя отметна нетърпеливо бретона си. — Може да е била на капитана.

— Или на който и да било друг от офицерите — студено отбеляза Матю. — Но при всички случаи за известно време ще ми осигури бирата и скаридите.

Зашеметена, тя се дръпна рязко назад.

— Смяташ да я продадеш? Просто така ще я продадеш? За пари?

— Определено няма да я продам за мидени черупки.

— Не ти ли се иска да разбереш откъде е дошла, на кого е била?