Алиса Дей - Пробуждането на Атлантида

Анубиса се разсмя, но звукът беше колеблив.

— Не би направил това, защото знаеш, че твоята певица на скъпоценни камъни ще преживее хиляди пъти смъртта от ръката ми, ако го сториш.

Той вдигна рамене и само Ерин знаеше какво му коства това движение. Тя почувства как болката му обгаря собственото й сърце.

— Ако не го направя, ти ще я дадеш на Калигула. Няма да има разлика, в крайна сметка.

Богинята изсъска, но отдръпна кинжала от шията на Ерин. Минаха няколко дълги мига преди най-сетне тя да кимне.

— Добре. Какво е тя за мен, така или иначе? Калигула, забранявам ти да се доближаваш отново до тази жена.

Калигула започна да вие и тя го ритна в лицето, карайки главата на вампира да се отметне назад.

— Никога повече не ме предизвиквай или ще ти се иска да се разходиш под слънцето за почивка от моето наказание — изръмжа тя.

Вен пусна меча си и той издрънча на пода. Кинжалите и двата му пистолета го последваха.

— Никога не използвам проклетите пушки — каза той, принуждавайки се да се усмихне, докато гледаше Ерин през цялото време. — Не знам защо си правих труда, дори и със сребърни куршуми.

Тя знаеше, че той й изпраща съобщение, за това да вземе оръжията, след като той си отиде с Анубиса, но тя беше твърде съкрушена, за да я интересува. Когато той излезеше от пещерата с вампирката, всички които някога бе обичала, щяха да са си отишли от нея.

Вече не я плашеше да се присъедини към тях в смъртта.

Анубиса застана плавно отстрани до Вен и се загледа в него с ненаситна похот.

— Доброволно ли приемаш службата си, лорд Венджънс, кръвен роднина на Конлан?

Саркастичният глас на Джъстис се намеси преди Вен да успее да отговори:

— Разбира се, че не, зла кучко. Държиш приятелката му като гаранция. Той няма избор.

Анубиса се завъртя, точно когато Джъстис скочи от същата изпъкнала скала, от която Вен, се готвеше да атакува. Тя се приближи с една крачка до него и наклони глава, а след това вдиша дълбоко.

— Миришеш като…

— Мириша като кръвен роднина на Конлан и Венджънс — каза Джъстис и на лицето му проблесна мрачна усмивка. — Аз съм техен брат и предлагам себе си вместо него.

Вен се вгледа в Джъстис, след като той изрече нелепото си твърдение.

— Не прави това идиот такъв! Очаквам от теб да спасиш Ерин, заради мен.

Джъстис се изсмя.

— Мислиш си, че лъжа, нали? Скъпоценните разглезени принцове никога не са си представяли, че баща им може да върши разни мръсотии с някой друг, освен майка им. Някой, който дори не е от вашия вид!

Анубиса се вгледа в Джъстис и в очите й се появи разбиране.

— Значи съвкуплението, което натрапих на бащата на Конлан е дало плод? О, това е толкова възхитително.

— Аха, е, този възхитителен плод ще започне да убива всички наред, благодарение на проклятието, надвиснало над задника ми, ако не ме разкараш от тук — горчиво каза той. — Искаш някой да дойде с теб доброволно? Повярвай ми, след столетия, прекарани в изпълняване на заповедите на братята ми, с тяхното надуто чувство за надмощие, породено от това, че са кралски наследници, аз съм повече от готов да пробвам другата страна.

Вен поклати глава, опитвайки се да не вярва на това, макар всички негови сетива да му казваха, че е истина.

— Защо? Защо не говори с Аларик да намери някакъв начин да вдигне проклятието?

— Да не мислиш, че не съм се опитвал? Нямаше никакъв начин да го направя, без да му кажа истината за раждането ми, а това щеше да доведе до необходимост да го убия. Или най-малкото до това да умра, докато се опитвам да го сторя.

Джъстис прибра меча си и се запъти към Анубиса.

— Вземи мен вместо него. Доброволно подчинение — той й се усмихна мрачно и се приближи до нея толкова бързо, че Вен едва видя движенията му, когато се наведе и я целуна. От това, което той успяваше да види, целувката не беше нежна. Приличаше повече на целувка за наказание — изискваща, брутална и обсебваща. И продължи доста дълго.

Когато Джъстис най-накрая вдигна глава, очите на Анубиса от искрящо червени бяха станали черни и тя изглеждаше замаяна. Богинята, чиито устни бяха подути от целувката му, се вгледа в Джъстис и най-накрая проговори:

— Никой мъж не ме е целувал доброволно повече от пет хиляди години — каза тя толкова тихо, че Вен едва чу думите й. — Приемам предложението ви лорд Джъстис, кръвен сродник на Конлан и Венджънс.

— Не! — Вен се наведе да вземе меча си и се втурна към тях, но тя се изстреля към тавана, хванала здраво Джъстис. Докато се издигаха синьокосият воин я целуна отново и успя да избута рубина от ръцете й. Тя сграбчи раменете му без дори да забележи. Джъстис вдигна глава и когато погледна надолу към Вен устните му оформиха една-единствена дума: