Алиса Дей: Възраждането на Атлантида

Той не е мъртъв. Нека да се погрижим да остане така, Райли.

— Мисля за бебето си, Райли. Не се бъркай! Няма начин детето ми да израсне с подобна отвратителна улична котка за баща. — Погледът на Дина се стрелна и обиколи стаята, избегна лицето на Райли и накрая пак се върна на Морис, който лежеше неподвижен и блед на ръба на леглото.

Райли виждаше, че гърдите му се движат. Все още дишаше, въпреки силния удар, с който оръжието се беше стоварило върху задната част на черепа му и на който беше станала свидетел, докато влизаше през отворената врата за своето ежемесечно посещение. Ала тя беше виждала достатъчно стаи, изпълнени с виковете на медицински служители за спешни случаи и с мириса на смърт, за да знае, че животът може да приключи за секунда. А ръката на Дина трепереше върху оръжието.

— Дина, чуй ме. Съжалявам, че си хванала Морис с друго момиче. Той е направил ужасна грешка. Сигурна съм, че се разкайва много за стореното. Но ти трябва да мислиш за бебето си. Тя се нуждае от теб, Дина. Ако го нараниш, ще отидеш в затвора, а тогава кой ще отгледа детето ти? Знаеш, че майка ти не може да го направи — конвулсивна болка проряза мускулите на краката на Райли в протест от дългото клечане на пода. Тя се размърда леко, като внимаваше да не прави резки или внезапни движения.

Дина избухна в смях, който прозвуча неестествено, сякаш беше отвикнала да се смее.

— Онази пристрастена към крека нещастница? Тя не е ни’ква майка. Няма и да се доближи до бебето ми.

— Точно така. Знаеш, че си най-подходящият човек в света, който да се грижи за детето ти. Измисли ли й име вече?

Накарай ги да говорят. Разсей ги с по-приятни теми, такива, с които да почувстват лична връзка. Гласът на лектора, чут в един от стотиците часове на обучението на Райли отекна в главата й.

Да бе, да си говорим на приятни теми, докато тя държи оръжие, завряно в гърлото на прелюбодееца. А какво да кажем за факта, че всеки момент ще се напишкам в гащите от страх? В ръководствата въобще не се споменава за тази малка подробност.

Дина се усмихна леко.

— Ще я нарека Парис. На града във Франция? С кулата? Толкова е красив. Учихме за него в училище. Някой ден ще я заведа там. Парис Маргьорит, и на името на баба.

— Това е красиво име, Дина. Парис Маргьорит. Сега, моля те, дай ми пистолета. Нали не искаш Парис Маргьорит да израсне без майка си? — Райли бавно се надигна от пода, пренебрегвайки крещящите мускули на бедрата си. Протегна ръка напред с обърната нагоре длан. — Моля те, дай ми пистолета. Аз ще ти помогна. Ще се справим с това заедно. Моля те, дай ми пистолета, за да може Парис Маргьорит да израсне до майка си, която да се грижи за нея — притаи дъх, когато Дина се поколеба, местейки поглед от Райли към Морис и обратно.

Животът на един мъж зависи от колебанието на объркана тийнейджърка. Това също го нямаше в проклетото ръководство.

Дина си пое дълбок, хриплив дъх и раменете й леко се прегърбиха. Дръпна пистолета от устата на Морис и го подаде на Райли, която усети как въздухът, който бе притаила преди половин час, напуска дробовете й.

Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти, не мога да…

Внезапно очите на Морис се отвориха. Той се изстреля от леглото със стичаща се по лицето и устата му кръв и заби юмрука си в челюстта на Дина.

— Удари ме по главата, кучко? Вадиш оръжие срещу мен? Ще видиш ти кой вади оръжие срещу Морис.

Когато Дина се строполи на земята от силния удар, Морис насочи крака си към корема й. Райли се изстреля от ъгъла на стаята и се спусна към тях, крещейки.

— Не, не! Морис, не! Не я наранявай! Не наранявай детето си!

Стаята се превърна в напукана картинка от движения и какофония от звуци. Почти на забавен каданс Райли видя как ритникът се стовари с пълна сила върху огромния корем на Дина. Тя чу момичето да крещи, Морис да крещи, както и още някой — това тя ли беше!?

Райли скочи върху мъжа, без да я е грижа, че вероятно той тежи поне четиридесет и пет килограма повече от нея.

— Не, не, не. Не я наранявай. Трябва да спреш. Морис, трябва да спреш…

Морис издърпа свирепо цяла шепа от косата й и наклони главата й назад.

— Никой не може да ми нарежда какво да правя. Особено някаква си безполезна социална работничка.

Той вдигна юмрук. Размърдай се. Трябва да се размърдаш.

Тя дръпна главата си наляво, точно когато масивният му пестник се заби отстрани на лицето й. Точно в целта. Може би. Боже, нека вратът ми не е счупен. Стаята губи очертания. Бори се, Райли. Бори се да останеш в съзнание.