Алиса Дей: Възраждането на Атлантида

Райли премигна пред лицето на фелдшера, който се взираше в очите й, докато пръстите му измерваха пулса й. Тя извърна поглед от него и огледа стаята с ясното съзнание, че изглежда толкова замаяна, колкото и се чувстваше.

Той повтори думите си, този път по-бавно, сякаш имаше вероятност тя да не го е разбрала първия път.

— Трябва да отидете в бърза помощ, за да ви прегледат.

Тя започна да клати главата си в знак на отрицание, но спря, тъй като движението изстреля шипове болка в черепа й.

— Не искам да ходя в бърза помощ. Беше само юмручен удар.

Бутна дланта му от ръката си и се изправи на нестабилните си крака, което вероятно доказа твърдението му, но какво пък, дявол го взел.

— Удряли са ме и по-лошо. Трябва да изляза да се разходя. Имам нужда от въздух.

Тя вече беше говорила с детектива, който ръководеше това, което сега беше място на убийството. Нейната роля беше изпълнена. А сега сякаш стените на стаята се приближаваха към нея.

В началото за Райли беше голяма изненада колко много хора се появяват на едно местопрестъпление. Толкова много официални лица се събираха, за да обединят усилията си в обща рутина — снимане, сваляне на отпечатъци, измерване.

Скверността на смъртта, засенчена от детайлите на модерната полицейска дейност. Изглеждаше някак неправилно, както винаги е било.

Беше виждала прекалено много от всичко това. Трябваше да стане секретарка, като по-малката си сестра. На Куин никога не й се налагаше да се изправя лице в лице с отчаяние. С юмруци. С кръв по дрехите й. Сметките за химическо чистене бяха убийствени.

Фелдшерът отстъпи назад и изгаси фенерчето, с което беше светил в очите й.

— Не мисля, че имате мозъчно сътресение, но ще ви излезе дяволски голяма синина. Наистина трябва да дойдете и да ви прегледа лекар.

Стомахът на Райли се преобърна, беше празен и й се гадеше. Тя се отдалечи от мъжа, изключи го от съзнанието си и отново огледа стаята. Евтиният апартамент. Хаосът, оставен в резултат на насилието. Вонята на смъртта — кръвта и газовете, които трупът изпускаше. Това отделяне я беше изненадало при първата сцена на смърт, на която беше станала свидетел. Последното унижение. Нечист труп, оставен на безличните грижи на някого от моргата.

Райли чу стенещ звук ниско в гърлото си, но го преглътна. Вече беше по-твърда. Закоравяла. Имунизирана срещу всякакви емоции. Поне това си повтаряше сама на себе си. Докато не видя мечето. Беше подпряно на стената в ъгъла на стаята, точно до бебешката люлка, едно огромно плюшено мече, което носеше розова панделка и се усмихваше глуповато на стаята, равнодушно на драмата, която се беше разиграла пред него. Тази проклета розова панделка я хвърли в пропастта.

— Трябва да се махна от тук. Моля ви, просто се махнете от пътя ми. Моля ви — тя се завъртя и избута фелдшера, като внимаваше, докато вървеше измежду служителите, навели се към пода, за да снимат.

— Хей, Доусън. Къде си мислиш, че отиваш? — Детективът, с когото беше говорила по-рано — Рамзи? Рамирес? , си сложи нов чифт гумени ръкавици и чертите на лицето му се задълбочиха, докато погледът му изучаваше нейното. — Изглеждаш отвратително. Най-добре отиди с тях в Бърза помощ.

Райли не спря, само забави леко ход.

— Прилошава ми. Трябва да отида да се измия и да поспя — хвърли поглед назад през рамо към него. — Ще ви се обадя веднага след това.

Той отвори уста, вероятно за да протестира, но нея вече не я беше грижа. Какво щяха да направят, да я арестуват? Знаеха коя е и че, дори само заради репутацията й, думата й е честна.

Той се предаде и кимна. Симпатия и нещо, която тя не искаше да определя, смекчиха изражението му. Съжаление? По-добре да запази съжалението си за Дина и бебето й. Те се нуждаеха от него. Тя просто си вършеше работата.

Този път се изсмя, макар смехът й да прозвуча… грешно. Да бе, вършеше си работата. По-скоро оплескваше царски работата си.

Нов ден, нов труп. Това правеше осем убийства само за тази година.

Той кимна.

— Добре. Засега ни каза достатъчно, така или иначе. Обади ми се сутринта. Имаш визитката ми.

Тя напипа с пръсти визитката, която беше пъхнала в джоба си и се насочи към вратата. Сутринта. Щеше да му се обади сутринта. Сега трябваше да се добере до водата. До плажа. Нейното убежище. Усети силата и спокойствието на океана да я призовават. Имаше нужда да почувства ласката на вълните и тогава щеше да бъде добре.

Конлан стоеше сам в тъмнината, със затворени очи, разгърнал сетивата си в търсене на нечие присъствие наблизо. На приятел или на враг.