Алиса Дей: Възраждането на Атлантида

Лицето на Аларик се вкамени, ако можеше да се каже подобно нещо за чертите и изваяните линии, които вече изглеждаха като излети от мрамор.

— Анубиса — каза той категорично. Не беше въпрос. — Не е изненадващо, че богинята на нощта може да прожектира празнотата на смъртта, за да замаскира своите… занимания.

Думата изтезания увисна, пулсираща във въздуха между тях. Поне жрецът имаше благоприличието да не я изрече.

Конлан кимна и посегна към белега в основата на гърлото си, преди да осъзнае какво прави. После, когато разбра, се насили да свали ръка.

— Тя ме държеше далеч от вода. Много далеч от всякакъв вид вода, с изключение на необходимата за пиене, за да ме поддържа жив. Нямах никаква възможност да канализирам сила, абсолютно никаква.

Когато можеше да понесе да срещне погледа на Аларик, Конлан трепна от дълбочината на скръбта и яростта, която видя там.

— Нито веднъж. Ни най-малък резонанс за твоето съществуване — каза Аларик и улови нефритената дръжка на кинжала си. Подаде го на Конлан с острието надолу. — Ако имаш някакви съмнения в лоялността ми, братовчеде, сложи край на живота ми още сега. Заслужавам го заради своя провал.

Конлан разкри споменаването на роднинската им връзка с едно цинично ъгълче на ума си, като откри в това действие стратегическата атлантска политика. Аларик никога не изричаше и една-единствена дума, която не носеше в себе си поне две значения. Думите му често бяха полемични, понякога наставнически. И никога безцелни.

Конлан прие кинжала, обърна го в ръцете си и го подхвърли обратно на собственика му.

— Ако се провалиш в определената си роля, жрецо, правосъдието на Посейдон ще ти срита задника. Няма да имаш нужда от моето…

Аларик отметна черната си коса зад раменете и очите му се присвиха при акцентирането върху титлата му. След това кимна веднъж и плъзна кинжала в украсената му със смарагди кания.

— Както кажеш. Изправени сме пред други проблеми, принце. Ти най-накрая се завърна, при това само няколко часа, след като средството за твоето възкачване на престола бе изгубено.

— Разкажи ми — настоя Конлан и гневът попари последните останки от самоконтрола му.

— Райзън. Той уби двама от последователите ми — Аларик изплю думите, стиснал юмруци. — Той го взе, Конлан. Взе Тризъбеца. Изчезна с него на повърхността. Ако неживите се докопат до Тризъбеца…

Думите на Аларик заглъхнаха. И двамата знаеха цената за злоупотребата със сила. Предишният върховен жрец на Посейдон гниеше в черната бездна на тъмницата на храма за превишаване на правата си при употребата на сили.

Посейдон поднасяше смъртоносни предупреждения на онези, които са го предали.

Конлан си пое рязко дъх, а космите на ръцете му настръхнаха в отговор на почти незабележимите течения от стихийна енергия, които Аларик беше предизвикал в стаята. Щом имаше подобен теч на сили от него, то жрецът вероятно бе дяволски близо да изгуби самоконтрола си. Или за седем години силата му се бе повишила забележително много.

Конлан не беше сигурен кой вариант би трябвало да го притеснява повече.

Приятелството им бе устояло на напрежението от изискванията на политиката и силата. Конлан вярваше на Аларик с живота си. Не беше ли така?

Достатъчно, за да разцепи черепа на някого.

Стиснал чаршафите в юмруци, той се стараеше да запази спокойствие. Бореше се за някакво подобие на кралско самообладание, което да скрие острото безумие, което заплашваше да разяде ума му, вътрешностите му, душата му.

Сърцето му отдавна го нямаше. Беше разбито на парченца под ударите на камшика, докато бе принуден да слуша кадифените думи, шептящи му за зверствата, които са били причинени на майка му.

Анубиса и нейните отстъпници от Алголагния. Те бяха убили майка му инч по инч и се бяха наслаждавали на деянието си. Още по-лошо, бяха се възбудили от него. Силно потръпване го разтърси, когато си спомни как Анубиса се бе задоволявала до оргазъм пред него, докато му разказваше истории за това как е измъчвала родителите му. Отново и отново, и отново.

Анубиса щеше да умре. Те всички щяха да умрат.

— Конлан? — гласът на Аларик почти физически го изтръгна от спомените му за смърт и кръв. Аларик. Той беше казал няколко часа, след като…

— Часове? И ето ме тук — каза Конлан, обзет от спомени. — Тя ме пусна. Тя знаеше, Аларик. Тя знаеше.

Последният му ден. Последният му час.

— О, млади принце, ти ми достави толкова голямо удоволствие — промърмори тя в ухото му. После се плъзна надолу по голото му тяло и нежно облиза потта, кръвта и друга по-плътна течност, която капеше по бедрата му. — Но мисля, че се налага да се върнеш при народа си. Чака те възхитителна изненада у дома. А и в сегашното си състояние не ми носиш никакво забавление.