Алиса Дей: Възраждането на Атлантида

Вен се засмя. Да бе, само че Конлан ненавиждаше тази лека, префърцунена простотия на Дебюси. Когато наследеше трона, вероятно щеше да поиска на коронацията му да свирят Брус Спрингстийн или Ю Ту.

Ако. Ако Конлан се възкачеше на трона.

Дори не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако брат му беше загинал. Защото познайте кой е втори на опашката? Аха. Вен щеше да се превърне от Отмъщението на краля във върховен принц в рамките на една височайша, прокълната от боговете минута и нямаше никакъв шибан начин да се окаже подходящ да управлява каквото и да било?

Погледна отново надолу към брат си, който лежеше съвсем неподвижно. Конлан беше израснал като член на кралското семейство, с честта и дълга и всички онези весели простотии, вкоренени в душата му. А Вен растеше като абсолютен уличен побойник. Голяма част от душата му беше грозна. Онази, която бе увехнала и загинала, докато стоеше до майка си в последните й минути, преди тя да почине. Когато го бе умолявала да спаси сам себе си. И да пази брат си.

Той й бе обещал да го стори, ридаейки, докато тя умираше.

Страшно хубава работа свърши, удържайки на думата си, няма що.

Дървото се пречупи под стиснатите му юмруци.

— Избрал си жилаво дърво, което да чупиш с голи ръце — отбеляза сух глас.

Вен не вдигна поглед към жреца, а вместо това се зае да изважда трески от раздраните си, кървящи длани.

— Аха, вече не правят парапетите като преди — промърмори той.

Аларик тръгна напред — по-скоро се плъзна, за да застане до него. Мъжът беше като призрак, мрачен и зловещ.

— Мога да излекувам драскотините, ако искаш — предложи с безстрастен тон.

— Мисля, че лекува достатъчно за един ден, не е ли така?

Аларик не каза нищо, само се загледа надолу над перилата в спящия принц.

Вен изучаваше жреца, докато той наблюдаваше Конлан. Аларик и Конлан бяха израснали заедно, тичайки насам-натам из кралството като пакостливи деца, каквито бяха, и щурмуваха улиците и полетата със своите игри и лудории. Рядко бяха обуздавани от снизходителните си родители или от населението, което се държеше почтително с кралския наследник и неговия братовчед.

По-късно си проправяха път през таверните и сервитьорките със същия замах и момчешки чар.

Вече нямаше нищо момчешко в жреца. Той носеше силата на поста си като боен щит. Незабележим, но непогрешим. Острите линии на лицето му и ястребовият аскетизъм на носа му напомняха на всеки, който се изправеше срещу него, че той бе мъж на вярата, отдаден на нуждите на службата си до мозъка на костите.

На нуждите на силата. Ако слабото сияние на зелените му очи не бе послужило вече за предупреждение, то последното влизаше в тази роля.

Върховен жрец, мрачен фантом, инструмент на Посейдоновата сила.

Плашещ кучи син.

— Не, не е останала и една проклета частица момчешки чар, в когото и да е от нас, нали, Аларик?

Аларик повдигна вежда, но не показа друг признак на изненада от коментара.

— Искаш да знаеш дали е бил компрометиран — отбеляза с изтощено и пепеляво лице.

След като бе лекувал Конлан в продължение на около дванадесет часа, беше наистина впечатляващо, че дори може да стои на краката си.

— След Алексий… — започна Вен, но после спря, неспособен да продължи. Ако Анубиса беше компрометирала душата на брат му, тогава кралското семейство наистина беше обречено. Най-накрая щеше да е изпълнила обещанието си отпреди пет хиляди години.

Тъй като Вен щеше да прекрачи през самите порти на Ада, за да забие кинжалите си в кръвопийския й задник. А беше достатъчно честен със себе си, за да е наясно, че никога няма да се измъкне от този сблъсък жив.

Аларик си пое дълбоко дъх.

— Той е цял.

Цялото тяло на Вен се отпусна от облекчение, толкова интензивно, че зрението му буквално откачи. Той запремига, за да разсее малките сиви петънца, които заплуваха пред очите му.

— Слава на Посейдон!

Аларик запази мълчание, което разбуди подозрението на Вен. Съвсем мъничко съмнение.

— Аларик? Има ли нещо, което не ми казваш? Наистина ли е просто съвпадение, че той се завърна у дома точно няколко часа, след като Райзън взриви портите на Храма и открадна Тризъбеца?

Жрецът стисна челюст, но не каза нищо в продължение на още една минута. Най-накрая заговори.

— Колкото до Райзън, не мога да кажа. Все още не мога да го открия чрез силите си. Относно Конлан… — Аларик се поколеба, после изглежда стигна до някакво решение и кимна. — Принцът е цял. По някакъв начин, въпреки седемте години на изтезания, той е цял. Тя не е успяла да компрометира съзнанието му или да плени душата му за лична употреба. Но…