Алиса Дей: Възраждането на Атлантида

— Обаче тя ще го направи — обяви той с глас, пресипнал от усилията да стои изправен. — Тя ще се моли, преди да приключа с нея.

— Ваше височество? — Стражите се втурнаха напред, за да му помогнат, крещейки за помощ. Той рязко вдигна глава, оголи зъби и изръмжа като животното, в което се беше превърнал. И двамата спряха насред крачка.

Не бяха сигурни как да се отнесат с кралска особа, която е подивяла.

Конлан се заклатушка напред, решен да направи първите си стъпки на родна почва без ничия помощ.

— Трябва да уведомим Аларик незабавно — каза по-възрастният и по-опитен воин от двамата.

Маркъс. Мариус, може би? Конлан се съсредоточи, убеден, че трябва да познава мъжа.

Беше важно да си спомни.

Да, Маркъс.

— Кървите, ваше височество.

— Общо взето — повтори той и се препъна на следващата си крачка. След което светът се завъртя и всичко стана черно.

Вен стоеше в стаята за наблюдение и гледаше надолу към залата за лечение, където върховният жрец на Посейдон, очевидно изтощен, се трудеше над брат му. Беше дяволски трудно да се изцедят силите на Аларик. Носеха се слухове, че той е най-могъщият върховен жрец, който някога е служил на Бога на моретата.

Не че воините знаеха много за различията между един или друг жрец. Или обикновено не им пукаше особено. С изключение на този момент, когато това сравнение го интересуваше. Много.

Вен стисна парапета и пръстите му потънаха в меката дървесина, докато мислеше точно какво трябва да е сторила Анубиса на Конлан. Той знаеше какво бе причинила на Алексий. Един от най-верните стражи на брат му, един от Седемте, Алексий бе прекарал две години под нежните й грижи. Нейните и тези на злите й отстъпници от Алголагния, които извличаха сексуално удоволствие единствено от болката и мъченията.

После тя го остави — гол и полумъртъв — за да умре. В купчина свински лайна на остров Крит. Вампирската богиня на смъртта имаше афинитет към символиката. Може би го бе наследила от своя баща — съпруг, Хаос. И точно това беше наистина извратено.

На Аларик му отне почти шест месеца, за да възстанови спомените на воина. Тази половин година включваше два цикъла на прочистване в Храма, за да се изчисти душата му.

Вен не искаше да се замисля — ужасно много мразеше да го прави, но понякога се питаше дали Алексий въобще се е завърнал напълно от черната адска яма, в която го беше вкарала.

От друга страна Аларик го бе реабилитирал. Алексий се бе върнал като един от Седемте. Беше въпрос на чест Вен да му има доверие.

Седемте служеха като най-доверената стража на върховния принц на цяла Атлантида. Дори когато него го нямаше и се предполагаше, че е мъртъв.

Освен това те ръководеха и координираха отрядите от воини, които патрулираха на сушата. И бдяха над проклетите хора, които се оставяха да бъдат поведени като стадо… Как ги наричаха кръвопийците? Овце?

А междувременно Вен и воините на Посейдон трябваше да се крият в сенките. Вън от полезрение.

Шибано инкогнито. И да защитават земляните от гадните типове сред кръвопийците, чудовищата с козина и всички останали отрепки, които бродеха в нощта. При това, честно казано, гаднярите изглежда преобладаваха сред точно тези биологични видове през по-голямата част от времето.

Бяха свършили дяволски добра работа през последните близо единадесет хиляди години. До един ден, преди десет години, когато откачалките, които обитават нощта, не решиха да излязат от ковчезите си. Първо вампирите, после и шейпшифтърите. Работата на воините на Посейдон стана поне петдесет милиарди пъти по-трудоемка, когато това се случи.

Поради някаква причина Анубиса не си беше направила труда да въведе хората си — нейното вампирско общество — в тайната на Атлантида. Но Вен знаеше, че това може да се промени всеки момент. Ако някой познаваше капризността на боговете и богините, то това бе атлантът.

Обречен да стои на дъното на морето по прищявка на Посейдон.

Не че, Вен някога се беше оплаквал от това. Поне не на глас.

Все пак беше трудно да защитаваш човечеството, когато големите, грозните и злите се скитаха свободно, а атлантите трябваше да се крият в сенките. Но Вен беше спорил по този въпрос със Съвета, докато лицето му не посиня и накрая се бе отказал. Старейшините не искаха никой да знае за Атлантида и докато Конлан не се възкачеше на трона, никой не можеше да се противопостави на техния декрет.

Вен отново погледна надолу към брат си, като едва регистрира успокояващите звуци на арфите и флейтите, на които свиреха девиците от храма, в нишите, обграждащи Конлан. Предполагаше се, че музиката трябва да помогне при лечението.