Алиса Дей: Възраждането на Атлантида

Но по-късно, когато настанали страшни земетръси и потопи, в един ден и една ужасна нощ на разрушение, това се променило.

А воините… били погълнати от земята и по същия начин и остров Атлантида потънал в морето и изчезнал…“

Столицата на Атлантида, 9600 г. пр.Хр.

Беше времето преди Катаклизма, причинен на атлантите от алчността на човечеството. В Храма на Посейдон, в душата на седемте острова на Атлантида група воини се срещнаха с върховния жрец на Бога на моретата. Той ги раздели на седем групи по седем и възложи на всяка свещен дълг и предмет със сила магически скъпоценен камък. Някои бяха предопределени да се скрият на дъното на земята, защитени от любопитни погледи и завистливи домогвания от водата, която се грижеше за тях. Други — да се присъединят към човешката раса, на определени места всички разположени във високи местности, подходящи за защита на родствената линия в случай на тежки наводнения.

Всички трябваше да чакат. Да наблюдават. И да бранят.

И да послужат като първо предупреждение в навечерието на унищожението на човечеството.

Тогава и само тогава Атлантида щеше да се възроди.

Затова те бяха Воините на Посейдон и знакът на Тризъбеца, който носеха, служеше като свидетелство за техния свещен дълг да защитават човечеството.

Независимо от това дали им харесваше, или не.

Столицата на Атлантида, в наши дни

Конлан размаха ръка пред портала и за кратко се замисли дали магията ще разпознае въобще воин, който не е преминавал през портите му повече от седем години.

Седем години, три седмици и единадесет дни, за да бъдем точни.

Докато чакаше, потънал до гърдите в лечебната вода, смъртта му се присмиваше — пърхаше в ъгъла на полезрението му, блещукаше в теченията на дълбокия син океан, които го заобикаляха, пулсираше в аленочервената кръв, която се стичаше обилно по цялата му страна и крак. Засмя се без всякаква веселост и се подпря с ръка на коляното си.

— Щом онази вампирска кучка Анубиса не успя да ме довърши, дяволски сигурно е, че няма да се предам сега — изръмжа той срещу празната тъма, която го заобикаляше.

Преливащи се морскозелени светлини проблеснаха сякаш в отговор на неговото предизвикателство и порталът се отвори за него. Двама мъже — двама воини — стояха на стража, разширените им очи и отворените усти отразяваха идентично шокираните изражения на лицата им, докато се взираха през прозрачната мембрана на портала. Той си проправи път с рамо през отвора в портала, който се разширяваше, за да пропусне, каквото или когото считаше за достоен да премине.

— Принц Конлан! Вие сте жив — каза единият.

— Общо взето — отговори той и пристъпи в Атлантида. Опияни се от първата гледка на многообичната му родина след повече от седем години, а дробовете му се разшириха, за да вкусят свежестта на филтрирания морски въздух. В близката далечина белите мраморни колони със златни нишки пред храма на Посейдон светеха на отразените лъчи от изкуствения залез. Дъхът на Конлан заседна в гърлото му при тази гледка. Гледка, която беше сигурен, че никога няма да преживее отново. Особено когато тя през смях бе предложила да му извади очите.

— Върховен принц без зрение. Каква удивителна метафора за загубата на твоя крал-философ и баща, млади принце. Защо не молиш?

Тя се разхождаше около него, размахвайки почти мързеливо камшика, поръбен със сребристи шипове, докато той стоеше безпомощен, окован във вериги, изработени за създания, излезли от дълбините на Ада. Изправяйки един деликатен пръст, тя докосна капчиците кръв, които бликваха така нетърпеливо в резултат от играта на камшика й. След това вдигна пръста до устните си и се усмихна.

— Но ти ще се молиш. Точно както баща ти се молеше, когато отсякох плътта от майка ти, докато все още беше жива — тя се размърка, а жестокостта в очите й се смеси с противна похот.

Той бе крещял от ненавист и пренебрежение с часове.

Дни.

Дори бе плакал, докаран до лудост при седем различни повода.

По веднъж през всяка година от пленничеството си.

Но нито веднъж не се моли.