Алиса Дей: Възраждането на Атлантида

Вен сграбчи ръката на жреца в стоманена хватка.

— Но? Но какво?

Аларик не отговори, само погледна надолу към ръката на Вен, която беше вкопчена в неговата собствена. Фактът, че жрецът можеше да я изпепели с една-единствена вълна от силата на елементите, увисна помежду им.

Точно в този момент на Вен въобще не му пукаше. Но все пак въздъхна и освободи ръката на Аларик.

— Но какво? Той ми е брат. Имам право да знам.

С едва забележимо кимване Аларик отново хвърли поглед към неподвижната фигура на Конлан.

— Но само защото тя не е успяла да подкупи душата му, за да я използва, това не значи, че Конлан е запазил напълно разсъдъка си. Никой не може да оцелее с непокътната душа след толкова продължително изтезание.

Той вдигна поглед към Вен с безизразни очи. Мъртви. Очи, които обещаваха унищожение. Вен видя собствената си нужда да срита нечий вампирски задник, отразена в зениците на жреца.

— Конлан се завърна при нас, Вен. Но може в продължение на доста време да не разберем колко точно от него е това.

Вен оголи зъби в свирепа пародия на усмивка.

— Ще измислим нещо. Брат ми е най-силният воин, когото някога съм познавал. А Анубиса ще научи какво точно означава, че аз съм Отмъщението на краля. — Сграбчи дръжките на кинжалите си с проблясващи очи. — Ще изстрелям едно малко отмъщение право в мършавия й задник.

Очите на Аларик мигновено блеснаха с искряща зелена светлина, толкова ярка, че Вен запремига срещу нея.

— О, да. Ще научи. А аз с удоволствие ще ти помогна с този урок. — Докато двамата излизаха от залата за наблюдение, Аларик погледна обратно към перилата, които Вен бе счупил, а после отново към мъжа. — Посейдон има свое собствено отмъщение, което да предложи.

Вен кимна и мълчаливо положи втората си тържествена клетва.

Дори и това да ми коства живота, Анубиса ще бъде унищожена. Слава тебе, Посейдон.

Кучката ще умре.

— Интересен избор на време.

Конлан се напрегна, пръстите му се раздвижиха, за да се пресегне за стотен, хиляден път към меча, който Анубиса беше откраднала от него. Тогава фамилиарността на гласа проникна в съзнанието му през летаргията от процеса на лечение.

— Аларик — промълви и отпусна гърба си обратно върху възглавниците.

Върховният жрец на Посейдон се вгледа надолу в него и лек намек на усмивка изкриви ъгълчето на устата му.

— Малко е досадно да си прав през цялото време. Добре дошъл обратно, Конлан. Дълга ваканция?

Конлан седна на масата на лечителя, изработена от мрамор и злато, протегна се и се взря в плътта, която беше закърпена. В костите, които бяха наместени и възстановени. В белезите, които никога нямаше да заздравеят.

Погълна го нуждата да изпепели лицето й и да отдели главата от тялото й с една голяма шибана енергийна топка. Разяде вътрешностите му. Той се отърси и се фокусира отново върху жреца.

— Да си прав през цялото време? — повтори. — Ти си знаел, че съм жив?

— Знаех — потвърди Аларик, суровите линии на лицето му бяха като гравирани. Той скръсти ръце и се облегна назад върху една бяла мраморна колона.

Погледът на Конлан бе привлечен от ивиците от орейхалк 1 1 Метал, добиван в Атлантида. — Б.пр. с бакърен цвят, които се увиваха около изваяните форми на делфини в скок и на нереиди 2 2 В древногръцката митология нереидите са морски нимфи, дъщери на Нерей и океанидата Дорида. Една от нереидите — Амфитрита — става съпруга на Посейдон. — Б.пр. , които се смееха на своята игра. Мирисът на нежни, зелени и сини лалета насищаше въздуха.

Образите и ароматите на дома, които му бяха отнети за седем прокълнати години.

Рязко върна погледа си върху Аларик.

— Остави ме да изгния? — Гняв, предизвикан от предателството избухна в него, в противоречие със здравия разум. Аларик вероятно е имал задължения към Храма. Към народа им. Към Атлантида.

Аларик се изправи и бавно отпусна ръце, сдържаността му само подчерта огромната сила, стаена в него, а леденозелените му очи искряха гневно.

— Търсих те. Всеки ден през последните седем години. Дори днес, преди да се появиш, се подготвях да се присъединя към брат ти, който чакаше горе за поредното безнадеждно пътуване, за да те потърсим и спасим от мястото, където си бил държан в плен.

Конлан стисна челюст, спомняйки си за последната жлъчна забележка на Анубиса, после кимна.

— Тя ни прикриваше. Следователно е по-силна, отколкото някога сме предполагали.