Ейми Плъм - Саможертвата

Погледнах я внимателно. Тя не ме критикуваше. За моята суперобщителна сестра това бе нещо напълно нормално — дори бе за предпочитане — да бъде заобиколена от хора двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

— Ти забрави ли с кого разговаряш, Джорджия? Аз съм единствената ти сестра. Не съм кралицата на парижкия нощен живот и понякога ми е приятно да се поразходя сама.

— Тогава просто кажи на Венсан, че не ти трябва бавачка. Той те обожава. Твоята дума е закон за него.

Извих очи. Да бе, сигурно.

— Той използва думата придружител.

— Венсан става страшно готин, когато говори като някое деденце — пошегува се тя. — Докато се усетиш, ще вземе да попита деди дали може да те ухажва и след това всичко ще тръгне по наклонената плоскост. Изкуствени зъби, провиснали дънки.

— Гадост! — разсмях се аз и пернах сестра си по ръката.

Телефонът на Джорджия зазвъня от чантичката й. Тя го извади и започна да пише есемес. След това ме погледна.

— Между другото, Кейти, страхотна си в тази рокля.

Наведох се и прегърнах невероятната си сестра, която обожаваше социалния живот, а след това я оставих да продължи новогодишните флиртове и закачки.

Тъй като беше Нова година, Лионската гара беше почти празна. Гълъби камикадзе правеха лупинги под покрива от стъкло и стомана. Малката ни група от шест човека изглеждаше съвсем мъничка в чудовищната зала, докато наблюдавахме как Шарлот и Шарл се качват на ултрамодерния високоскоростен влак, който щеше да ги отведе от Париж до Ница за по-малко от шест часа. Амброуз натовари малката планина куфари в багажното на вагона им, докато близнаците се прегръщаха с нас, с Жул и Венс и целунаха по-студено Гаспар и Жан-Батист.

Когато кънтящ женски глас обяви, че влакът потегля, Шарл се отскубна от мечешката прегръдка на Амброуз и се качи на влака, без да се обърне назад. Шарлот избърса сълзите и се обърна.

— Скоро ще се върнете — заяви Жан-Батист и в гласа му се прокрадна вълнение, нещо напълно необичайно за него. Тя кимна мълчаливо и го погледна така, сякаш всеки момент щеше да се разридае.

— Имейл… телефон! — напомних й аз. — Ще се чуваме… обещавам! — Изпратих й въздушни целувки и с двете си ръце, когато тя се качи на влака и се скри зад тъмните прозорци.

Венсан ме прегърна през раменете за кураж. Обърнах се, за да не видят близнаците, че плача.

Шарлот бе единственото момиче, с което се сближих, откакто се преместихме в Париж преди почти цяла година. Вината беше моя. Аз изобщо не си търсех приятели. През половината време се държах като отшелник. След това в живота ми се появи Венсан и нахлу с всичките си приятели. Вече ми бе направило впечатление, че предпочитам да прекарвам времето си с немъртвите вместо с живите. Постарах се да не мисля какво издава това за мен.

Свирката на кондуктора прониза ледения въздух. Влакът потръпна и потегли. Пъстрата ни група помаха към тъмните прозорци, след което безмълвно потеглихме към входа на гарата. Всички бяхме потънали в мисли, когато телефонът на Венсан иззвъня. Той погледна екранчето и отговори:

— Bonjour, Женвиев. — След като слуша за кратко, той се закова на място и лицето му посивя. — О, не! Не!

Щом чуха скръбния му глас, останалите също спряха и зачакаха.

— Стой там. Идваме веднага. — Затвори телефона и се обърна към нас: — Съпругът на Женвиев е починал тази сутрин. Снощи си е легнал и така и не се е събудил.

Всички ахнаха, неспособни да повярват.

— Горкичката ми Женвиев — рече най-сетне Гаспар и наруши мълчанието.

— Тя уведомила ли е… — започна Жан-Батист.

— Докторът вече е удостоверил смъртта на Филип и съдебният лекар е взел тялото. Можела е да позвъни и по-рано, но се опасявала, че ако Шарлот научи, няма да се качи на влака.

Жан-Батист кимна.

Въпреки че Женвиев живееше в другия край на града и рядко се отбиваше в „Ла Мезон“, двете с Шарлот бяха приятелки от десетилетия. Веднъж Шарлот ми каза, че не се мотаела само с момчетата. Преди да се появя аз, Женвиев била единствената й приятелка и тя ходела у тях всеки път, когато двамата с Шарл се карали.

— Помоли двама от нас да отидат, за да й помогнат да организира погребението. Кейт, искаш ли да дойдеш с мен? — попита Венсан.

Кимнах.

— Аз ще дойда — отговориха в един глас Жул и Амброуз.

— Амброуз, надявах се да помогнеш на Виолет и Артур да се настанят — рече Гаспар. — Но, разбира се… — Той вдигна разтрепераната си ръка, сякаш не беше сигурен доколко е прав да иска подобно нещо.