Ейми Плъм - Саможертвата

Женвиев седеше на канапето, отпуснала глава на рамото на Венсан, загледана невиждащо в пространството.

Гаджето ми ме гледаше с потъмнели очи, докато пресичах стаята, за да оставя подноса на масичката пред тях. На лицето му се изписа гримаса на болка и аз разбрах, че мислим за едно и също. Историята на Женвиев и човешкия й съпруг един ден щеше да се повтори и при нас.

Бяхме на гробището, сред надгробните камъни и плочи, четирийсет и няколко мъртви и аз. Двама от останалите опечалени дори бяха полагани в ковчези, погребвани дълбоко в пръстта на Франция, преди Жан-Батист или друг като него, който притежава „прозрението“, да ги изрови.

Както ми обясни Венсан, бъдещият ревенант излъчва светлина като от фар, която блести право към небето и могат да я видят единствено онези ревенанти, които притежават дара да виждат аурата на останалите. Ако човекът с прозрение стигне до трупа, преди да се събуди след трите дни на трансформация — ако осигурят храна, вода и подслон за будния ревенант — се ражда нов безсмъртен. Ако ли не… „прах при прахта, пепел при пепелта“.

Въпреки че Филип не бе изпълнил изискването за ревенант да умре вместо друг, Женвиев не желаеше да рискува и изчака четвъртия ден след смъртта му, за да го погребе. Сега бе коленичила до гроба, наметната с черна пелерина, и хвърляше букети бели цветя върху ковчега.

— Единствено теб обичам — прозвуча приглушеният глас на някакво момиче зад мен. Венсан ме бе оставил сама, за да бъде до Женвиев, и сега загреба с ръка шепа пръст и я хвърли сред цветята, преди да отстъпи мястото си на следващия опечален. Обърнах се и видях, че Виолет е застанала до мен.

— Какво каза?

— Ситните бели цветчета, които Женвиев хвърля, се казват арбутус, ягодово дърво. — Видя объркването ми и се поправи: — Все забравям, че днес вече не преподават езика на цветята. Това беше един от най-важните елементи в образованието на истинската дама. Всяко цвете носи отделно значение. А арбутус означава „Обичам единствено теб“. Женвиев сигурно знае и затова ги е избрала за голямата си любов.

Кимнах мълчаливо.

— Истинска трагедия — продължи тя със старомодния си начин на изразяване. Понякога ми беше трудно да разбирам какво се опитва да каже, защото думите й звучаха така, сякаш цитираше Шекспир, но на старофренски. — Защо му трябва на някого да се подлага на подобна мъка е наистина необяснимо за мен. Че тя не можеше да очаква друго освен мъка, след като се е обвързала с човек.

Думите й прозвучаха остро, но след това Виолет се обърна към мен, ахна и се ококори.

— Кейт. Много се извинявам! Така добре се вписваш сред останалите ревенанти, че съвсем забравих, че не си една от нас. А нали вие двамата с Венсан сте… — Тя се опита да намери подходящите думи.

— Заедно — заявих троснато.

— Да, разбира се, заедно. Това е много… приятно. Моля те, забрави казаното.

Виолет изглеждаше така, сякаш бе готова да се разплаче, толкова се смути. Докоснах рамото й с ръка.

— Не се притеснявай. Наистина няма защо. Понякога и аз забравям, че двамата с Венсан сме различни. — Това бе лъжа, защото почти нямаше миг, в който да не мисля за въпросната разлика. Само че тя ми се стори наистина сломена и след като кимна с облекчение, пристъпи напред, наведе се, загреба шепа пръст и я хвърли в гроба.

Последва кратко раздвижване, Венсан вдигна ръка, за да накара опечалените да замълчат, тъй като бяха започнали да си говорят.

— Извинете ме, приятели — провикна се той. — Женвиев искаше да каже нещо, но ме помоли да я заместя. Двамата с Филип са имали любим откъс от романа „Животът и мненията на Тристрам Шанди“ 8 8 Роман на Лорънс Стърн. — Б.пр. . Тя каза, че им е помагал да приемат фактите.

Той прочисти гърлото си и зачете:

— „Времето лети прекалено бързо… дните, часовете… прелитат над нас като леки облаци във ветровит ден и никога повече не се връщат — всичко отминава — докато навиваш на пръста си тази къдрица — виж, тя посивя…“

Венсан вдигна глава, срещна погледа ми, след това ми се стори разтревожен, но обърна страницата и продължи:

— „Всеки път, когато целуна ръката ти за сбогом, всяка последвала раздяла, са прелюдии към другите раздели, които ни предстоят!“

Сърцето ми затуптя. Не говорех символично. Този път усетих истинска болка. Този откъс сякаш бе написан за нас с Венсан. Най-ужасният ми страх за бъдещето бе описан в литературата и звучеше като погребална песен.

„Все едно е писано за нас“ — помислих си отново. Каквото и да се случеше, сякаш бяхме обречени от съдбата. Дори Венсан да издържеше агонията, която щеше да изпита, като се въздържаше от умиране, и да остарееше с мен, някой ден щеше да е като Женвиев, красив тийнейджър, застанал до гроба на старата си любима.