Катрин Панкол - Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

Моментът не бе подходящ за шеги.

— Решила съм веднъж завинаги, че съм необикновена, уникална, прекрасна, изключителна, ослепително красива, хитра, културна, оригинална, талантлива, суперталантлива и… забравям ли нещо?

— Мисля, че нищо не пропусна.

— Благодаря. Изпрати ми бележка, ако съм пропуснала някое съвършенство.

— Непременно.

Продължиха да крачат в нощта, но сега всеки в своя ритъм и ръцете им се докосваха, без да се преплитат. В далечината Ортанс различаваше оградата на парка и големите дървета, които леко се поклащаха на вятъра. Нямаше нищо против да бъде разтърсена от нова целувка, но не желаеше да рискува. Гари трябваше да го осъзнае. В края на краищата постъпи напълно честно, като го предупреди. Не искам да страдам, не искам да страдам, си повтаряше тя, заклевайки върховете на дърветата да й спестят страданията, съпътстващи любовта.

— Кажи ми нещо, Ортанс Кортес, а къде е сърцето в цялата работа? Познат ли ти е този орган, който тупти, разпалва войни, предизвиква атентати…

Тя се закова на място и тържествуващо посочи с пръст главата си.

— На единственото място, където би трябвало да бъде, тоест тук, в ума ми… и само така мога да се разпореждам пълновластно с него. Хитро, нали?

— Странно. Никога не съм се сещал за подобно нещо — отговори Гари, прегърбвайки се леко.

Сега вече вървяха на разстояние един от друг, за да се измерват с поглед по-лесно.

— Единственото нещо, за което се питам при това твое самочувствие, от което мога само да се възхищавам, е дали…

Ортанс Кортес отдели погледа си от върховете на дърветата и го заби в Гари Уорд.

— … дали ще съумея да се покажа на висотата на подобно съвършенство.

Ортанс го дари със снизходителна усмивка.

— Всичко е въпрос на тренировка, да знаеш. Аз започнах много отрано.

— И понеже не съм съвсем убеден, налага се да доизпипам някой и друг детайл, който би могъл да ме злепостави пред теб и да ме провали, затова те оставям да се прибереш сама, Ортанс, прекрасна моя… а пък аз ще се оттегля в жилището си, за да се усъвършенствам във военното изкуство!

Тя спря, хвана го за ръкава, усмихна му се леко, сякаш го питаше: шегуваш се, нали, не говориш сериозно?, усили натиска си… Усети как в душата й зейва пропаст, как сърцето й внезапно опустява, чудната топлина угасва, малките пламъчета изтляват, мравките изчезват заедно с хилядите радости, които я караха да нагажда ритъма си към неговия и да крачи весело и леко в нощта.

Приземи се болезнено на тъмносивата чакълена настилка на улицата, дъхът й секна от ледения повей на вятъра.

Той отвори вратата на сградата, в която живееше.

Обърна се и я попита има ли пари за такси, иска ли да й повика едно.

— Защото съм джентълмен и нито за миг не го забравям!

— Аз… аз… Нямам нужда нито от ръката ти, нито от…

Неспособна да намери думите, най-обидните, най-жестоките, най-унижаващите, най-смъртоносните думи, тя сви юмруци, напълни дробовете си с леден гняв, усети как от утробата й се надига шеметна вихрушка и нададе страховит вой в черната лондонска нощ:

— Дано гориш в ада, Гари Уорд, дано очите ми не те зърнат никога вече! Никога!

защото…

Само това можеше да каже. Само това беше в устата й. Само това бе способна да изрече, когато й задаваха въпроси, на които не намираше отговор, понеже й бяха непонятни.

Госпожо Кортес, не сте ли мислили да се преместите да живеете другаде, след „онова, което се случи“? Наистина ли държите да останете в тази жилищна сграда? В този апартамент?

Гласът им леко се понижаваше, думите им се ограждаха в кавички, пристъпваха на пръсти със съзаклятнически вид на посветени в тайната… Не може да се каже, че постъпката ви е нормална… Защо да оставате тук? Защо да не се опитате да забравите всичко, премествайки се в ново жилище? Кажете, госпожо Кортес?

… защото

Отвръщаше тя, изправила рамене, зареяла поглед пред себе си. На опашката в супера или при хлебаря. Можеше да не отговаря. Можеше да не се преструва, че отговаря.

Не изглеждате добре… Госпожо Кортес, не мислите ли, че би трябвало да потърсите помощ, как да кажа, да се посъветвате с някого… който би могъл да ви помогне да… Такава голяма загуба! Да изгубиш сестра си, толкова е болезнено, човек трудно намира сили да се справи самичък… някой, който да ви помогне да се освободите…

Да се освободи…

Да се освободи от спомените, да ги източи и да ги излее в канала като мръсната вода?