Катрин Панкол: Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

Той беше казал, че ще се видим там. С други думи, явно имаше предвид себе си и мен, аз и той, аз, Ортанс Кортес, и той, Гари Уорд. Което предполагаше, че мис Брадсбъри се е изгубила някъде по трасето, че вече не е актуална. На мис Шарлот Брадсбъри са й дали пътя или сама е решила да си тръгне. Какво ми пука! Едно беше сигурно — пътят е разчистен. Дошъл е и нейният ред. В играта влиза Ортанс Кортес, пред нея се отварят вратите на лондонските партита, нощните клубове и музеите, галерията „Тейт Модърн“, за нея има запазена маса до прозореца в ресторанта на Музея на дизайна, откъдето се открива замайваща гледка към Тауър, очакват я уикендите в приказните имения, остроносите късокраки кучета на кралицата, които й ближат ръката в Уиндзор, кифлата с гроздов пълнеж, чаят с конфитюр и гъстата зърнеста сметана, на които бавно ще се наслаждава, приседнала под някоя леко избледняла картина на Търнър, деликатно поднасяйки чашата чай до устните си… А английската кифличка не се яде как да е! Измислили са цял ритуал: разрязва се напряко, намазва се обилно със сметана, държи се изискано с палеца и показалеца. Защото иначе, както казва Лора, веднага те отсвирват и хайде при селяндурите.

Прониквам у Сибил Гарсън, пърхам с мигли, отмъквам Гари и измествам Шарлот Брадсбъри. Ставам важна, прочута, международно известна личност, говорят ми почтително, получавам луксозно гравирани покани, обличат ме от глава до пети, изплъзвам се от папараците и си избирам следващата най-добра приятелка. Преставам да бъда просто някаква французойка, която се трепе, за да си създаде име, а карам по прекия път и се превръщам в Арогантна Англичанка. Твърде дълго се застоях в сянката на незнайните и анонимни дребни хорица. Няма да търпя повече да се отнасят към мен като към получовек, да си бършат ръцете в циците ми и да ме подминават, сякаш съм прозрачна. Искам уважение, почтителност, искам да ме забелязват, искам власт, власт.

И пак власт.

Само че преди да се превърне в Арогантна Англичанка, трябваше да измисли магическата дума, която да я вкара на частното парти, запазено за шепата щастливи избраници, заели страниците на тъпите английски таблоиди. Няма да е лесно, Ортанс Кортес, никак няма да е лесно. Ами ако сваля Пит Дохърти? И тогава не е в кърпа вързано… По-скоро ще се опитам да се промъкна незабелязано у Сибил Гарсън.

Беше успяла.

Пред № 3 на „Белгрейвия Скуеър“ се бе присламчила към двама англичани, потънали в разговор за киното. Последва ги, преструвайки се, че попива всяка тяхна дума, промъкна се заедно с тях в просторния апартамент с високи като на Кентърбърийската катедрала тавани, без да изпуска и дума от приказките на Стивън и Ник, които разискваха филма на Джейн Кемпиън „Ярка звезда“. Гледали го бяха на предпремиера на лондонския филмов фестивал и се надуваха, че принадлежат към клуба на избраниците, които могат да го разискват. To belong or not to belong5 5 Да принадлежиш или не (от англ.) Б.пр. — това, изглежда, беше девизът на всеки изискан англичанин. Задължително беше да „принадлежиш“ към един или повече клубове, към дадено семейство, училище, родово имение, изискан лондонски квартал, в противен случай направо не си заслужаваше да живееш.

Стивън следваше филмово изкуство, изказваше се за Трюфо и Кустурица. Носеше впити черни джинси, износени ботуши от изкуствена кожа, бяла тениска с дълги ръкави и черно елече на бели точки. Всеки път, когато ожесточено и категорично кимаше с глава, дългата му мазна коса се развяваше. Приятелят му Ник пък, чистичък и розов, представляваше пасторална версия на Мик Джагър на младини. И той кимаше с глава и се почесваше по брадичката. Вероятно си въобразяваше, че това страхотно го състарява.