Ахмет Алтан - Изневяра

На сутринта завари Халюк в креслото, в което го беше оставила снощи. За една нощ лицето му беше остаряло — пожълтяло и сбръчкано като пергамент, очите му — подути и зачервени от плач.

Айдан го погледна и без да каже нищо, отиде в кухнята. Включи водата за кафе и сложи закуската.

— Ще закусваш ли?

— Не ми се яде.

Халюк очакваше Айдан да се върне в салона, но тя седна на масата и започна да закусва.

Халюк разбра, че няма да се върне, затова отиде в кухнята. Подпря се на вратата.

— Цяла нощ мислих…

Айдан нищо не каза, хранейки се, го чакаше да продължи.

— От дълго време ми предлагат да отида в Измир, в частна клиника в Гюзеляйля… Смятам да приема… Ако ти напуснеш работа… Остани известно време вкъщи… За малко да си по-далеч от тук… После, ако искаш, отново ще се върнем…

— Какво ще стане с училището на Селин?

— И там има добри училища…

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Да…

— Ще можеш ли да забравиш?

— Не…

Халюк очакваше Айдан да попита: „А ще простиш ли?“, но тя не попита и той отговори на незададения въпрос:

— И няма да простя…

— И как ще стане тази работа тогава?

— Не знам, но ми се иска да опитаме още веднъж…

— Защо?

— Не знам… Само искам да опитаме още веднъж…

Айдан нищо не каза и Халюк добави:

— Ако ти искаш, разбира се…

Айдан очакваше да загуби всичко и като видя, че някои неща остават, стана неспокойна… Искаше й се да загуби всичко — всичко да свърши, да прекъсне от корен старите връзки в живота си, но от друга страна беше уморена, имаше нужда от тихо пристанище…

— Не знам — каза.

Подобно на всички хора, познали изневярата, и Халюк се чувстваше съкрушен. Търсеше начин да излезе от състоянието си. Без да осъзнава, всъщност беше прозрял, че ако връзката им прекъснеше до тук, щеше да си остане победен и смазан за цял живот. Искаше да види отново Айдан до себе си. Защото само жената, която беше отворила раните в душата му, можеше да ги излекува отново. Имаше нужда от нея, докато болката му стихне. Надяваше се да го избави от горчивината, мъката, поражението…

Въпреки че нямаше много опит с жените, подсъзнателно чувстваше, че е невъзможно да намери веднага жена, която да излекува сърдечната рана, която друга му беше отворила. Ще му трябва време, а той не можеше да живее толкова дълго със страданието. Затова се опитваше да спечели отново Айдан. В този момент за него нямаше друг човек, на когото може да се опре, освен Айдан. Чакаше ранилият го да го излекува от раната, болката от която беше толкова непоносима, че замъгляваше и потискаше ревността.

Дълго време щеше да се лашка между чувствата си като лодка в бурно море. Когато болката намалееше, ревността отново щеше да се засили и за да я потисне, болката отново щеше да вземе връх, после ревността отново щеше да се покаже и така… Беше готов да живее в този ад… Защото без Айдан щеше да му е още по-тежко…

Айдан му беше изневерила, беше го предала, беше го ранила право в сърцето, но беше му станала по-близка от всички други предатели. Като стрела, забита в гърба… Опиташе ли се да я извади, болката от това щеше да бъде още по-разкъсваща и непоносима… Засега нямаше сили да понесе тази вторична болка. Предпочиташе да живее със стрелата в гърба.

Опита се да убеди Айдан.

— Добре, ако искаш, да опитаме още малко — каза накрая тя.

Най-малкото — щеше да запази семейството си. В момента, в който помисли, че губи всичко, всъщност видя един мост, който да я свързва с миналото. И макар в този момент всичко да й се струваше безразлично и безсмислено, предчувстваше, че след няколко дни тежестта от загубата на минало и бъдеще щеше да се стовари отгоре й като непосилен товар.

Дни наред Айдан не излезе от къщи. Халюк — напротив, за да забрави болката си, тичаше да урежда всичко — договори се за новата работа, намери жилище в Измир, уреди училището на Селин, организира работите по пренасянето на багажа.

След десет дни апартаментът беше празен, вещите качени в огромните камиони.

Решиха да пътуват до Измир с кола.

За последен път бавно обиколиха празния апартамент. Никой не сподели с другия чувствата, които изпитваше, прощавайки се с него. Всъщност не се прощаваха с апартамента, а със себе си… В момента, в който щяха да излязат от вратата, щяха да изгорят всичките си мостове с миналото. Спомените за хубавите и щастливи дни, които преживяха тук, когато все още бяха заедно, мечтите, надеждите им — всичко щеше да остане в него, за да не се върне никога отново при тях. Щяха да носят в душите си болезнената тъга, която навяваха празните стаи.