Ахмет Алтан - Изневяра

— На тебе какво ти се изгуби?

Айдан погледна Джем право в очите. После бавно, за да привлече вниманието му, отвори чантата си, уж да вземе нещо от нея. В чантата лежеше фигурката от слонова кост на Буда. Погледна отново Джем в очите, после сведе поглед към чантата си. Джем проследи погледа й и видя фигурката. Не можа да се сдържи и противно на потискащата обстановка в стаята, се засмя.

— Защо се смееш? — попита го комисарят.

Джем погледна полицая.

— Не се смея… Пък и да се смея, не смятам, че е забранено… Докарахте ме рано-рано тука и сега ме питате за щяло и нещяло.

Полицаят не познаваше Джем, но по увереността, наглостта и високомерието в него предположи, че не е кой да е, затова отговори:

— Разбира се, че не е забранено да се смеете, но все пак тук е полицейско управление и се води разпит.

— Както и да е… — отегчено каза Джем. — Млъкна за миг, погледна Айдан, после фигурката в чантата — всичко му се стори игра. Усмихна се отново: — Освен това аз познавам Айдан ханъм от много време. Заедно с нея работихме по много проекти в комплекса и на мене и през ум не ми е минавало, че тя може да направи подобно нещо.

Айдан погледна отново Джем. Докато той говореше, по лицето й — бледо и безизразно, не потрепна и мускулче. Погледът й беше празен. Никой не можеше да предположи какво си мисли.

Полицаят се ядоса:

— Е, като нямате оплаквания, защо сте тука тогава?

Из стаята премина ропот: „Защото ни повикахте“.

Полицаят прокара ръка в косите си, погледна листите пред себе си и се опита да прецени как да постъпи. Обърна се към възрастния мъж:

— Освен вас, никой друг не се оплака от госпожата, пък и няма никакви доказателства, че тя е взела портфейла ви… ако искате, да направим протокол, но нищо няма да излезе от тази работа, само дето ще ни загубите времето… Ако имате някакво доказателство, аз ще направя протокол и ще го изпратя по каналния ред…

— Господин комисар, нали ви казах, че портфейлът ми изчезна, когато тази жена си замина… Друг не е идвал вкъщи…

— Добре, но нямате никакви доказателства, господине… А, ако сте изгубили портфейла си някъде, ако е паднал някъде, без да забележите? Как може без доказателства, само доверявайки се на думите ви, да отворим дело… И прокурорът ще ни пита за доказателства. Имате ли доказателства?

Възрастният мъж се намръщи.

— Какво друго доказателство да имам — тя дойде, а после портфейлът ми изчезна…

Халюк не можеше да се сдържа повече и с треперещ от раздразнение глас, се обърна към мъжа:

— Как е възможно така с лека ръка да обвинявате! Кой ви дава право, господине, без доказателства да петните така! Колко пари имахте в портфейла си, кажете, да ви ги дам, ако това ви е проблемът… Опитвате се отнякъде да избиете загубените си пари… Как може да си играете така с човешкия живот!

Айдан извърна безизразно лице към мъжа си. Май Халюк беше единственият в тази стая, който не разбираше какво става. Както и да е… Това не я интересуваше сега. Беше далеч и от случващото се, и от присъстващите в стаята… Нищо не можеше да докосне душата й.

— Я по-тихо, я по-тихо, господа. Това да не ви е пазар тука! Тука е държавно учреждение! Не може всеки да говори, когато му скимне! — Полицаят се обърна отново към възрастния мъж: — Вие какво ще кажете… Поддържате ли жалбата си? Вижте, никой, освен вас не се жалва…

Мъжът, недоволен, че нещата се обърнаха така, промърмори:

— По дяволите! Без друго в тази страна всички виновни се оправдават… Ако останалите не се жалват, и аз не се жалвам… Аллах да я накаже…

Всички се изнизаха от стаята и тихо, без да говорят, чувствайки се съучастници в обща вина, се разотидоха.

До вкъщи мълчаха. Халюк нищо не каза. Айдан гледаше през прозореца на колата. Без да изпитва болка, мислеше за живота си — бъдещето, надеждите, плановете й — всичко си отиде… Не можаха да я хванат, не я осъдиха, не я вкараха в затвора, но така или иначе слухът, че са я обвинили в кражба на пари, щеше да стигне в службата й. Такива работи бързо се разчуваха, а може и вече да се е разчуло… Даде им коз да не й вярват в бъдеще.

Влязоха вкъщи и макар да беше сутрин, Халюк си наля уиски.

— Ти искаш ли?

— Не, благодаря…

— Гаден мръсник, как без да му мигне окото се опита да те наклепа… Дяволът ми вика: „Иди при него и му виж сметката на мръсника.“

Айдан запали цигара:

— А, ако е вярно, това, което казва…

Лицето на Халюк побеля като платно. На лицето му се изписа изненада и недоверие, подобно на командир, който по време на война е застигнат от куршум, както си седи в собствения си щаб.