Ахмет Алтан - Изневяра

— Какво говориш, Айдан…

Айдан смукна дълбоко дима от цигарата си. После, без да бърза, я остави в пепелника пред себе си. Следващите й думи щяха да разрушат последната останала здрава, или изглеждаща здрава, част от живота й. Подобно на дърво, обхванато от пламъците, щеше да се превърне в пепел, но не й пукаше. Подобно на хората, които бяха загубили много по-важни неща в живота си, й беше все едно дали ще притежава останалото. Беше я обзело странно желание да стигне до дъното — там, откъдето нямаше по-надолу.

Това не беше единственото й чувство в този момент.

Неясно защо, но искаше да си отмъсти на Халюк. Гледаше изненаданото му и объркано лице и заедно с пренебрежението към него, че нищо не знае и не разбира, изпитваше и желание за близост. Двете чувства се боричкаха в нея и тя се опитваше да разбере кое ще излезе по-силно. Знаеше, че Халюк мрази да бъде подценяван и пренебрегван, и ако замълчеше сега, можеше да спаси брака си, но също така знаеше, че един живот, в който Халюк не знае истината ще я подтикне към търсене на нови приключения.

Беше наясно, че в този момент е готова да загуби всичко — не проговори ли сега, никога нямаше да го направи.

Пое дълбоко въздух като плувец, готвещ се да се гмурне в дълбокото.

— Мъжът каза истината…

— Ти ли открадна портфейла на мъжа?!

— Да.

— И какво направи с него?

— Хвърлих го в боклука.

Халюк покри лицето си с ръце. Почти простена:

— Господи!… И защо го взе, Айдан? Пари ли ти трябваха?

— Разбира се, че не…

— Тогава защо?

— Има много неща, които ти не знаеш, Халюк…

Халюк разхлаби възела на вратовръзката си. Стана му ясно, че е изправен пред още по-голямо нещастие. Айдан се уплаши, че може да го доведе до нервна криза.

— Добре ли си?

— Добре съм… И какво е това, което не знам?

— Наистина ли искаш да научиш?

— Кажи каквото ще казваш! — Халюк изкрещя.

Забила поглед в стената насреща, с равен и безчувствен глас, Айдан разказа от игла до конец всичко — как се запознали с Джем, как се срещали, как след това той се дистанцирал, как отчаяна започнала да краде дребни вещи от съседите… Само две неща премълча — че се е любила с Джем, докато е говорила по телефона с него и че го е довела у дома, когато той е бил вкъщи…

Млъкна и погледна Халюк. Закрил ръцете си с ръце, Халюк плачеше.

— Защо, Айдан? Защо направи всичко това? Боже!… А аз толкова те обичах… Защо го направи…

Айдан стана. От вътре й идваше да каже като жената от черно-белия скандинавски филм: „Много е късно да плачеш“, но се сдържа и с хладнокръвна решителност рече:

— Ти помисли и разбери защо, Халюк…

Ако Айдан бе започнала да се защитава и оправдава, може би бракът им щеше да свърши до тук. Може би Халюк, без да я изслуша, щеше да стане и да хлопне вратата зад гърба си. Но Айдан не го направи. Хладнокръвието й издаваше сила и показваше, че е готова да се опълчи срещу всичко. Това изненада и обърка Халюк. В този момент се почувства още по-привързан към нея. А също — виновен и съкрушен.

Този ден и двамата не отидоха на работа.

И нищо не ядоха.

До вечерта Халюк я разпитва за всичко до най-малките подробности. Айдан отговаряше отегчено. От време на време Халюк плака, от време на време повтаря „А аз толкова те обичах“, друг път безсилен в яда си, крещя: „Как може да си позволиш да постъпваш като евтина курва, ти, която… Този мъж сигурно ни се подиграва сега…“.

Айдан не се развълнува нито от думите му, нито от чувствата му. Само палеше цигара след цигара и отговаряше с равен глас.

Не остана нищо за разказване, но Халюк не преставаше да пита. Понякога за подробности, които му се забиваха като нож в сърцето. Гореше го дива ревност. Питаше, искаше болката да изпепели душата му до край. В същото време се опитваше да намери утеха в думите на Айдан.

До полунощ продължиха така. Само веднъж Айдан се обади на майка си: „Селин да остане при тебе тази вечер.“ Не се сещаха да запалят лампата, така си стояха двамата на тъмно. Или не искаха да се погледнат един друг. Говореха в тъмното.

Към полунощ Айдан стана:

— Аз си лягам… Страшно се изморих и умирам от глад.

Халюк недоумяваше как може да каже, че е гладна.

— Ти ще дойдеш ли — обърна се от вратата към Халюк.

— Ти лягай… Аз ще поседя още малко…

Айдан си легна и уморена заспа. Като хората, които бяха загубили всичко и не подозираха какво още им предстои да загубят, мислеше си, че се е спасила — беше й олекнало. Опитвайки се да се освободи от спомена за кражбите, полицията, страха, ги избутваше някъде в периферията на съзнанието си.