Ахмет Алтан - Изневяра

Беше нетърпелива и неспокойна и неспокойството й беше много по-силно от всичките й останали преживявания.

Първите дъждове бяха започнали. Кървавият залез, прошарен с жълто и черно, бързо отстъпваше място на дългите черни нощи. В хладната привечер, заедно с възкиселата миризма на гниещи листа, във въздуха се усещаше и една тиха тъга, пропита с мъгла и дъжд и примесена със самота.

Айдан, която подозираше всекиго и всичко в лъжа и позьорство и по тази причина все повече се отдалечаваше от хората — от чувствата, гласовете, желанията, стремежите, оплакванията им, бе станала необичайно чувствителна към гласовете на природата. Един откъснал се от клонката лист, бавно падащ на земята, неочаквано започнал дъжд, лятното синьо на морето, което се сменяше със сиво, продавачът на кестени на ъгъла, кестените, подредени върху дупчената скара — с разпукани кафяви корици, под които прозира златистожълта сърцевина — неща, които нямаха нищо общо нито със спомените, нито с преживяванията й, но които по някакъв необясним начин събуждаха у нея хем преживени някога радостни мигове, хем й напомняха, че беше изоставена. Обикаляше по коридорите на банката, вкъщи, по мокрите улици с вид на отчаян човек, който току-що е научил, че е болен от страшна болест и който слисан и невярващ обикаля с болката си. От една страна, подобно на смъртник, който живее последните си дни, се опитваше да се вкопчи в живота, от друга — презираше и се надсмиваше над всичко, свързано с живота и хората. Само радостите и вълненията, които беше преживяла и които бяха причина за сегашната й мъка, й се струваха значими и истински.

За първи път в живота си беше готова да се откаже от всичко, което имаше. Ако в тези дни Джем се обадеше и кажеше: „Ела да живеем заедно“, беше готова да остави дом, семейство, работа, близки, богатство, пари, мечти, бъдеще. Нито едно от тях не й се струваше значимо колкото Джем. После обаче си мислеше: „Може би, защото не ми се обажда, затова ми се струва така. Може би, ако ми се обади — няма да отида.“

Тези трудни за нея дни съвпаднаха с избора на главен лекар в болницата на Халюк и той се вълнуваше единствено и само от това. Сутрин, вечер единствена тема на разговор беше това. Не забелязваше състоянието на жена си, страданията й, това, че бе готова да го напусне. Айдан се дразнеше и с огромно усилие на волята се опитваше да се сдържи, да не избухне.

Не я свърташе на едно място. На работа ходеше от стая в стая, излизаше често навън да говори с клиентите, вечер не можеше да понася да стои затворена вкъщи и да слуша дертовете на Халюк. За да има причина да не стои затворена вкъщи, измисли да направят зимна градина някъде в комплекса:

— Ще направим и малко кафене в единия ъгъл. Ще се събираме, ще си говорим, който иска, може да сади цветя.

Останалите жени веднага я подкрепиха. Така Айдан почти всяка вечер обикаляше от врата на врата да разяснява на съседите и да търси нови поддръжници. И пак никъде не се задържаше дълго — създаваше организационни комитети, говореше, убеждаваше, но не отиваше при Джем, за да сподели идеята с него. И макар да не беше му казала, знаеше, че по лицето му ще се изпише една мръсна усмивка, защото идеята за зимната градина всъщност целеше да я държи по-далеч от къщи и по-близо до него.

Една вечер, когато се върна от поредната си обиколка из комплекса, Халюк я чакаше в салона. Навън валеше силен дъжд. Влизайки в блока, бе погледнала към прозорците на Джем — светеха. Мислите й бяха заети с това, дали има, или не жена при него. От една страна, се питаше дали е сам, или не е, от друга, беше сигурна, че при него има жена. Толкова много си бе мислила за това, толкова много бе страдала от тази мисъл, че съмнението, подобно на нажежен до червено шиш, ненадейно я жегваше, после се връщаше обратно. След тези неочаквани, моменти съмнения и болки в душата й оставаха големи и дълбоки рани. Погледнато отвън нямаше причина да страда, но подобно на отровен газ съмнението се бе просмукало в живота й.

Можеше да намери думи, действия, любов, които да уталожат съмненията, ревността, болката в душата й, но затова трябваше да знае причината за тях. И понеже не я знаеше — нямаше шанс да бъде утешена. Подобно на сюнгер с огромни пори попиваше всяка капка тъга, дори да не беше свързана с нея, и така болката й непрекъснато нарастваше. Капещите есенни листа, дъждът, дългите нощи, хладните утрини засилваха тъгата й. Към обърканите й мисли и чувства се прибавяха нови — много и различни — в душата й се бе събрало толкова страдание, че дори първоначалната причина за него да бъде премахната, страданието нямаше да изчезне.