Ахмет Алтан - Изневяра

— Искаш ли да хапнем нещо? — попита я.

— Имам работа. Трябва да изляза.

— Къде, защо?

На Айдан й идеше да му викне: „Тебе какво те интересува къде и защо!“, но не искаше да го засегне.

— Трябва да се отбия при майка ми. Имам неща за оправяне.

— Ако се нуждаеш от помощ, да дойда с тебе.

— Благодаря ти, но няма нужда… Пък и добре ще е да останеш тук. Иначе кой знае как ще изтълкуват отсъствието ти…

Айдан бързаше за среща с Джем. Но това не й попречи да се отбие до кабинета на Еркан, за да го поздрави и да му каже, че трябва да отиде при майка си. Новият директор я прие много по-добре, отколкото очакваше. Попита я за майка й — болна ли е, от какво, после добави:

— Утре ела, имам проекти за обсъждане с тебе, мисля, че бихме могли да работим прекрасно заедно.

Това единствено изречение неочаквано разпука обръчите на притеснението, в които я беше стегнало изречението на Джем. Зарадва се. Все едно някой й беше хвърлил въже, което да я привърже към брега и да я спаси от течението. Страхът й отстъпи място на спокойствието. Силата на Джем беше разклатена. Подскачайки, слезе по стълбите. Радостта й продължи, докато си иде вкъщи, но приближавайки вратата на Джем, мравунякът в слабините й се размърда и мравките с огнените си крачета запъплиха по цялото й тяло. От вълнението и възбудата думите на Еркан позагубиха сила.

Джем имаше странно влияние върху Айдан. Желанието да го вижда, чува, докосва, я караше да гледа с безразличие и пренебрежение към всички останали. И този ден стана така. Докато седяха и говореха в салона, думите на новия директор избледняха и загубиха значение.

В един момент не издържа — с привидно безразличие зададе въпроса, който не й даваше покой:

— Каква работа имаше вчера?

— Събрание на управителния съвет. Трябваше да присъствам.

— О, ти си член на управителния съвет, така ли?

— И защо се учудваш толкова? Или се опитваш да ми кажеш, че не ставам за тази работа? Уверявам те, че се справям прекрасно. Ако видиш останалите, аз ще ти се сторя направо цвете!

— Питам сериозно, от кога си член на управителния съвет?

Джем разбра, че Айдан взима много на сериозно нещата, затова се опита да го обърне на шега:

— Аз така съм се родил, скъпа, като член на съвета… В нашия свят не се става, а се раждаш член на управителния съвет!

— Моля те, говори сериозно. От кога си член на управителния съвет?

— Малко повече от десетина години.

— И не си ми казал…

— И как да ти го кажа? „Здравей, аз съм Джем и съм член на управителния съвет!“ Така ли?

И с думи, и с поведение Джем разклащаше ценностната й система — с лекота превръщаше важните за нея неща в маловажни. Тя дни наред се опитваше да разплита задкулисни интриги, Хасан изпадаше в нервна криза, че не го избраха за директор, Еркан едва успяваше да скрие радостта си от назначението, а Джем беше член на управителен съвет и се шегуваше с това, все едно не беше нищо! Обзе я непреодолимо желание да се люби с него.

— Хайде да отидем оттатък!

Вървяха заедно по коридора. Джем леко я докосна по ръката. Айдан си мислеше за това, което щяха да правят след малко, и за онова, което бяха правили преди, когато видя, че една от вратите, покрай които минаваха, е отворена. Погледна и видя цял куп макети на сгради.

— Това какво е?

Джем побърза да затвори вратата с притеснение, което не беше виждала у него преди:

— Нищо, няма значение.

Айдан спря и отвори вратата, която Джем затвори преди малко.

Странни куполи, наклонени покриви, остри кули, тесни в основата, разширяващи се нагоре небостъргачи, стояха едни до други като пришълци от друг свят. Айдан влезе в стаята и започна да разглежда макетите един по един. До сега не беше виждала подобни сгради. Един от макетите непрекъснато се въртеше около оста си, в един много висок небостъргач течеше водопад, една от сградите приличаше на обърнат обратно чадър, покривът на друга приличаше на мидена черупка, някои покриви се приплъзваха и се отваряха ту от едната, ту от другата страна.

Погледна Джем. Усмихваше се смутено, опрян о рамката на вратата.

— Какво е това?

Темата явно не беше приятна за Джем и затова отговорът му прозвуча малко нервно:

— Макети на сгради.

— И кой ги е правил?

— Кой ще ги прави, Айдан, аз!

— Добре, а ще направиш ли истински по тях?

— Не.

Айдан го гледаше с възхищение. Най-после бе открила една хубава черта в мъжа, с който се любеше.

— И защо няма да направиш?

— Защото ще се срутват…