Ахмет Алтан - Изневяра

По четири-пет пъти на ден се срещаха с Хасан и си разменяха клюки — анализираха, пресмятаха, опитваха се да прогнозират. Шепотът заглушаваше всички останали гласове в банката. Понякога чутото ги изпълваше с надежда, друг път — обратно.

Докато обядваха, Хасан беше неспокоен.

— Ще направят Еркан директор… Почакай и ще видиш… Днес го търсили от Америка… Май не искат добър човек, щом са се спрели на този дилетант. Селянин, не знае как се държи вилица и нож, камо ли за друго… Като иде в ресторанта, не може да си поръча, бърка имената на ястията, а за шампанско изобщо не е чувал — една марка не може да назове…

— За бога, не говори глупости… Какво общо има банката с шампанското… И от къде си сигурен, че тъкмо него ще изберат, говорят се още толкова други неща…

— Казват, че го търсили от Америка…

— Хасан, чух, че и тебе са те търсили сутринта от Америка, всеки казва нещо.

Лицето на Хасан грейна. Чутото до такава степен го зарадва, че не можеше да се сдържи.

— Мене ли са търсили?

— Така чух…

— Чудесно…

— Търсиха ли те наистина?

— Не.

— Тогава кое му е чудесното?

— Значи за всекиго говорят така, не само за Еркан…

— Е, Хасан, нали ти казах преди малко, че всеки си измисля по нещо…

Хасан не я слушаше. Беше се замислил за нещо. Айдан го гледаше и си мислеше с какво този човек някога й беше привлякъл вниманието. Дали защото в последно време се срещаха по-често, или защото Хасан вече нямаше сили да се прикрива, или защото тя вече гледаше на мъжете с друго око, но определено виждаше Хасан като на длан и това, което виждаше, не беше много приятно. Слабите му страни бяха повече от силните. И макар да говореше винаги пренебрежително за останалите, да се изтъкваше, да се показваше по-богат, отколкото беше в действителност, всъщност беше от хората, които веднага се разтреперваха и губеха контрол върху себе си пред всяка трудност, а ако успееше — хвалеше се на висок глас. Въпреки това Айдан все още хранеше някакви приятелски или сестрински чувства към него и се опитваше да го предпази от другите. Ако трябваше да го сравнява с Джем, Хасан губеше по всички показатели.

— Според мен, недей да злословиш по ничий адрес. Не казвай на никого нищо. Трай си. Ако станеш директор, ще ти се наложи да работиш с тези хора. Не си създавай врагове още от сега.

— Без друго на никого нищо не казвам… Как можеш да си помислиш такова нещо.

— Е нали преди малко казваше, че Еркан е дилетант и селянин…

— Аз го казах на тебе, на други не съм…

Айдан се засмя:

— Кажи ми честно, освен на мене, на колко души още каза това?

Хасан се ядоса:

— На никого не съм казал…

Айдан се усмихна отново:

— Остави сръднята. Кажи ми честно, на колко човека още си казал това?

Хасан се засмя:

— Може би на двама-трима, но не са хора, които ще отидат да кажат на Еркан.

Вероятно Еркан отдавна вече знаеше какво е казал за него Хасан. Айдан разбра и друго — въпреки че много искаше, Хасан нямаше шансове да стане директор. Трябваше да направи нещо, да го подготви за загубата и да го успокои.

— Не е толкова важно дали ще те направят, или не директор. Знаеш, че невинаги дават правото, на когото трябва.

— Ако не ме направят директор — ще напусна.

— Не говори глупости, защо ще напуснеш?

— Щом не ме харесват и не ме искат, няма да остана тук. Не мога да работя на място, на което не ме харесват.

Айдан знаеше, че Хасан няма да напусне, а сега, като разговаряше с него, виждаше, че шансовете му да стане директор са повече от нищожни.

— Хасан, друже, много те моля, не казвай на хората, че ще напуснеш… Моля те!

— На никого не съм казал.

Айдан не можа да се сдържи и този път. Усмихна се:

— На колко човека каза, че ще напуснеш?

Този път Хасан наистина се ядоса:

— Престани да се държиш с мене като с дете! На никого не съм казал!

— Хайде, кажи ми на колко човека го каза!

— На никого…

— Хайдее…

— Може би на Резан…

Айдан се пресегна и го докосна по ръката:

— На никого не казвай такова нещо. Такива неща бързо се разчуват. После ще се окажеш в трудно положение.

Когато се върна в стаята си, Айдан беше спокойна. Всъщност отдавна го беше предугаждала, но днес по време на обяда, разговаряйки шеговито с Хасан, предчувствието й се превърна в непоклатимо убеждение — Хасан никога, абсолютно никога нямаше да стане директор. Почувства се леко в позиция на губеща — нейният кандидат за длъжността се оказа губещ. Но това не беше всичко. Човекът, когото някога бе харесвала и обичала, се оказа объркан и безпомощен като дете. Беше направила грешен избор.