Ахмет Алтан - Изневяра

Обади се на Джем.

— Какво ще кажеш да се срещнем утре?

— Утре не мога, зает съм. Може ли вдругиден?

За първи път, откакто се срещаха, Джем отказа да се видят — отложи датата. Каза го леко и безгрижно.

— Добре — каза Айдан и затвори телефона.

Настръхна. Уплаши се. Почувства се изправена пред опасност. Всичко в нея потрепери. Искаше да се успокои, но мисълта, че Джем отложи срещата, се забиваше като клин в съзнанието й. И което беше по-лошо — не можеше да намери заместител на емоциите, които Джем й даваше. Когато него го нямаше, всичко — работа, хора, семейство, Халюк, Хасан — й се струваше скучно и сиво. Благодарение на Джем успяваше да ги понася. Светлината, която Джем хвърляше в живота й, малко или много, озаряваше и останалите и те, ако не можеха да бъдат привлекателни, поне ставаха поносими. „Не го попитах каква работа има“ — косеше се наум. Сякаш, ако го беше попитала, нямаше да се страхува толкова, но не го направи — не искаше да показва чувства пред него.

Следващият ден мина отвратително. Не се интересуваше нито от клюките в банката, нито от душевните терзания на Хасан. Скара му се строго да внимава какво говори и да не се държи като дете, затвори се в стаята си и давайки си вид, че работи, не пускаше никого при себе си.

Беше си внушила, че винаги, по всяко време, може да се срещне с Джем, и сега съмнението, че може да го загуби, я хвърляше в ужас. За нея връзката им отдавна не беше само приключение, забежка, страст, подсилвана от усещането за тайнственост и грях — бе започнала да прибавя и чувства. Нямаше да е грешно, ако се каже, че бе на път да се влюби.

И както винаги до сега, отсъствието на Джем й въздействаше по-силно от присъствието му. Трудно би могла да живее без преживяванията, които й даваше. Загубеше ли го, нямаше с какво да запълни празнината в живота си — нито обичта й към Селин, нито привързаността й към работата, нито сигурността, която й даваше Халюк, нито възхищението, с което я гледаше Хасан, можеха да заемат мястото на Джем. Отидеше ли си Джем, след него щеше да зейне пропаст и Айдан щеше да пропадне в нея. Трябваше да го задържи, но не знаеше как да го стори. Мисълта, че може да го загуби, я правеше объркана и уплашена до смърт. Неусетно Джем бе заел такова място в живота й, че отидеше ли си, нямаше да може да запълни с нищо празнината след него. Без Джем всичко беше черна бездна.

Цяла нощ се буди и сънува несвързани сънища. Няколко пъти излезе на терасата и пуши цигара, заслушана в свистенето на преминаващите по пътя коли, мяукането на бездомните котета и неразбираемите думи на няколкото двойки, връщащи се късно у дома. Стоеше като на тръни, обзета от притеснения и съмнения, срещу които — уви, не можеше да направи нищо. „Дали да не си намеря друг любовник?“ — мина й през ума, но това още веднъж й показа, че не желае никого, освен Джем.

Сутринта отиде в банката. Изобщо не обърна внимание на приказките, че днес ще обявят новия директор. Направо влезе в стаята на Хасан и под слисания му поглед се отпусна в едно от креслата.

— Еркан е новият директор.

— Сигурно ли е?

— Да…

— Е, така да е, какво да направим…

— Аз ще напусна.

На Айдан й се искаше да му изкрещи: „Добре, отиди и си дай оставката!“, но като видя безпомощното изражение на лицето му, й дожаля и започна да го успокоява.

— Не е нужно да напускаш. Нямаш причина затова. Един щеше да стане директор и ето, че стана. Какво толкова. Банката има нужда от тебе… Пък и къде ще намериш такава работа.

— Не, не мога да понеса тази обида, ще напусна…

Айдан познаваше Хасан и знаеше, че няма да напусне. Нямаше смелост за това. Говореше така, защото искаше да чуе колко е важен и необходим за работата. Дразнеше му се, но не можеше да го остави в този момент.

— Моля те, заради мене! Не го прави, моля те!

Хасан я погледна — искаше да разбере искрени ли са думите на Айдан. Повярва, че са искрени. Почувства се харесван мъж — върху лицето му се изписа доволна и горда усмивка. Айдан разбра какво си мисли. Всъщност дойде при него, защото се ядосваше, че бе загубил поста, а сега, като разбра как тълкува думите й, се ядоса още повече.

— Ако не напусна, то ще е единствено и само заради тебе. Иначе тези тука изобщо не ме заслужават.

Айдан се опитваше да прикрие гнева си.

— Не напускай, не си струва…

Хасан започна да вярва, че Айдан го обича както някога, а тя, виждайки глупостта му, се ядоса още повече.

Колкото повече Хасан си вярваше, че го харесва, толкова повече Айдан охладняваше към него.