Гейл Форман: Да остана ли

Засмях се през сълзи. Татко нежно обгърна раменете ми с ръка.

— Знаеш ли, че целият се тресях от нерви преди концерт?

Погледнах татко, който винаги изглеждаше напълно сигурен във всичко на света.

— Само си говориш…

— Не, вярно е — поклати глава той. — Беше ужасно. А аз бях барабанистът, онзи най-отзад, на когото никой не обръща внимание.

— И какво правеше? — попитах.

— Отрязваше се — обади се мама, която току-що бе надникнала от вратата към сцената. Носеше черна минипола от изкуствена кожа, червен потник и Теди, който блажено точеше лиги от кенгуруто си. — Издумкваше по две еднолитрови бутилки с бира преди концерт. Не ти го препоръчвам.

— Майка ти сигурно има право — отбеляза татко. — Социалните не гледат с добро око на десетгодишни пияндета. Освен това, когато си изпусках палките и повръщах на сцената, беше готино и пънкарско, обаче, ако ти си изпуснеш лъка и вониш на кръчма, ще стане доста неловко. Вие, класиците, сте големи сноби в това отношение.

Разсмях се. Още бях уплашена, но някак се утешавах от мисълта, че сценичната треска е особеност, която съм наследила от баща си. В крайна сметка май не бях намерениче.

— Ами ако объркам всичко? Ако се представя ужасно?

— Ще споделя с теб една тайна, Миа. На сцената ще има най-различни ужасии, така че ти с нищо няма да изпъкнеш — заяви мама, а Теди изврещя в знак на съгласие.

— Не, сериозно, как превъзмогваше страха?

Татко все още се усмихваше, но си личеше, че вече е сериозен, понеже заговори по-бавно:

— Не можеш, просто свириш въпреки страха. Излизаш иго правиш.

И аз излязох. Не блеснах. Не се покрих със слава, нито пък хората станаха на крака да ми ръкопляскат, обаче и не се огелпих съвсем. Освен това след концерта си получих подаръка. Бяха го оставили на предната седалка на колата — изглеждаше като човек точно както и челото, което ме привлече две години по-рано. Не беше под наем. Беше си мое.

Когато линейката ми пристига в най-близката болница — не в родния ми град, а в малка местна болница, която прилича по-скоро на стара къща, отколкото на лечебно заведение, — лекарите се втурват към мен.

— Мисля, че дробът й е колабирал. Вкарайте й тръба и я изнесете от линейката! — крещи милата рижа лекарка, докато ме предава на екип от медицински сестри и лекари.

— Къде са останалите? — пита някакъв тип с брада и хирургичен екип.

— Другият шофьор има леко сътресение, лекуват го на местопроизшествието. Родителите са загинали на място. След нас карат момче на около седем години.

Въздъхвам дълбоко, като че ли съм стояла с притаен дъх през последните двайсет минути. След като се видях в онази канавка, не успях да потърся Теди. Ако и той като мама и татко, като мен… не исках дори да си го помислям. Но не! Жив е.

Вкарват ме в малка стая с ярки светлини. Един лекар намазва гърдите ми отстрани с нещо оранжево и пъхва в тялото ми пластмасова тръбичка. Друг лекар осветява очите ми с фенерче.

— Няма реакция — съобщава той на сестрата. — Хеликоптерът е тук. Закарайте я в травматологията! Веднага!

Бързо ме изнасят от спешното и ме качват в асансьора. Налага се да подтичвам, за да съм в крак с тях. Точно преди вратата да се затвори, забелязвам, че Уилоу е тук. Странно. Нали уж щяхме да посетим нея, Хенри и бебето у тях. Заради снега ли са я повикали? Или заради нас? Обикаля болничната зала със съсредоточено изражение. Според мен още не знае, че става дума за нас. Може дори да е опитала да звънне, да остави съобщение на мобилния на мама, да се извини, че са я повикали по спешност, и затова няма да си е у дома, когато отидем.

Асансьорът отваря врати на покрива. В центъра на голям червен кръг е кацнал хеликоптер, а перката му свисти във въздуха.

Досега не съм виждала хеликоптер. Приятелката ми Ким обаче е летяла над връх Сейнт Хелънс заедно с чичо си, който е известен фотограф от „Нашънъл Джеографик“.

— Само си представи, той ми разказваше за поствулканичната флора, а аз повърнах в скута му — сподели Ким в класната стая на следващия ден. Още беше прежълтяла от преживяното.

Ким се занимава с годишника на училището и се надява да стане фотограф. Чичо й я взел със себе си на онзи полет, за да стимулира напъпилия й талант.

— Даде ми дори няколко свои фотоапарата, но вече е ясно, че никога няма да стана фотограф — оплака се Ким.

— Има най-различни фотографи — успокоих я. — Не е задължително да летиш на хеликоптер.

— Хубаво — засмя се тя, — понеже кракът ми повече няма да стъпи на тази машина. И ти не го прави!