Гейл Форман: Да остана ли

— Дръж се! — казва ми.

Първия си рецитал изнасям на десет години. Свиря на виолончело вече две години. Отначало само в училище като част от обучението по музика. По щастлива случайност имаха виолончело — инструментът е скъп и крехък. Някакъв възрастен преподавател по литература в университета починал и завещал своя инструмент „Хамбург“ на нашето училище. През повечето време челото си седеше в ъгъла. Повечето деца искаха да се научат да свирят на китара или на саксофон.

Когато съобщих на мама и татко, че искам да стана виолончелистка, и двамата избухнаха в смях. После ми се извиниха и обясниха, че ги досмешало само като си представили мен, запетайката, стиснала между кльощавите си крака обемистия инструмент. Но щом се убедиха, че намеренията ми са сериозни, преглътнаха кикота и си лепнаха насърчителни изражения.

Въпреки това още ме болеше от реакцията им — така и не им казах, пък и едва ли щяха да разберат, дори да им бях казала. Понякога татко се шегуваше, че в болницата, където съм родена, сигурно са разменили бебетата, понеже не приличах на никого от семейството си. Всички са светлооки и руси, а аз все едно съм техен негатив — кестенява коса и тъмни очи. Когато пораснах обаче, болничната шега на татко доби по-различен смисъл, отколкото влагаше той. Понякога наистина имах усещането, че съм от друг вид. Никак не приличах на общителния си и ироничен баща и на мъжкото момиче, което беше мама. И като капак, вместо да се науча да свиря на електрическа китара, взех, та избрах виолончелото.

В моето семейство обаче да свириш музика все пак беше по-важно от това точно каква музика свириш, ето защо, когато няколко месеца по-късно стана ясно, че обичта ми към челото не е временно увлечение, родителите ми наеха инструмент, за да се упражнявам у дома. Неуверените гами и терци се превърнаха в първи опити да свиря детски песнички, а те пък преминаха в основни етюди, докато неусетно вече свирех сюитите на Бах. В прогимназията нямах добра музикална програма, затова мама ми намери частен учител — колежанин, който идваше веднъж седмично. През годините се изредиха да ми преподават няколко студенти, а после, когато уменията ми вече превъзхождаха техните, учителите ми колежани започнаха да свирят с мен.

Така продължи до девети клас, когато татко, който познаваше професор Кристи от времето, когато работел в музикалния магазин, я попита дали не би искала да ми дава частни уроци. Тя се съгласи да ме чуе как свиря, без да има големи очаквания, а както ми обясни по-късно, просто като услуга на татко. Двамата с татко ме слушаха от долния етаж, докато горе в стаята си разучавах соната на Вивалди. Когато слязох за вечеря, тя предложи да поеме обучението ми.

Първият си рецитал обаче изнесох години, преди да се запозная с нея. Беше в една зала в града, където обикновено представяха местни групи, затова акустиката беше ужасна за класически изпълнения без усилвател. Изпълнявах солото за виолончело от Чайковски „Танц на Бонбонената фея“.

Докато стоях зад кулисите и слушах другите деца да скрибуцат на цигулките си и да дрънкат на пиано, се уплаших и едва не се отказах. Избягах през вратата за сцената, сгуших се на площадката и задишах учестено, закрила устата си с ръце. Моят студент преподавател изпаднал в лека паника и изпратил потеря да ме търси.

Татко ме откри. Тъкмо беше започнал преобразяването си от хипи в консервативен зрял мъж и беше облечен с ретро костюм, кожен колан с капси и черни боти.

— Добре ли си, Миа моя? — попита той и седна до мен на стълбите.

Поклатих глава, понеже бях твърде засрамена да продумам.

— Какво има?

— Не мога да го направя — проплаках.

Татко изви едната си рунтава вежда и ме изгледа със сиво-сините си очи. Почувствах се като представител на загадъчен чужд вид, който той изследва и се мъчи да проумее. Татко свиреше в групи, откакто се помнеше. Явно никога не беше изпадал в такова слабосилие като сценичната треска.

— Жалко — отбеляза той, — понеже ти бях приготвил адски готин подарък за рецитала. Не просто цветя.

— Дай го на друг. Аз не мога да изляза на сцената. Не съм като теб, като мама и дори като Теди.

По онова време Теди беше само на шест месеца, но вече беше ясно, че притежава повече индивидуалност и замах от мен. И, разбира се, беше рус и със сини очи. Дори да не беше, той се роди в родилен дом, не в болница, така че нямаше опасност от случайна размяна на бебета.

— Вярно е — отсъди татко. — Теди изнесе първия си концерт за арфа, без да му мигне окото. Същинско дете чудо!