Гейл Форман: Да остана ли

Нищо не усещам.

И преди съм имала кошмари — че падам отвисоко, че изнасям концерт с виолончелото, но не знам какво свиря, че късам с Адам, — обаче винаги съм успявала да се накарам да отворя очи, да повдигна глава от възглавницата, да спра филма на ужасите, който се разиграва зад затворените ми клепачи. Опитвам отново. „Събуди се! — крещя. — Събуди се! Събудисесъбудисе!“ Ала не се събуждам. Не се получава.

И тогава чувам нещо. Музиката. Още чувам музиката. Съсредоточавам се над нея. Пръстите ми се движат, сякаш свирят Соната за виолончело №3 от Бетовен — често го правя, докато слушам произведения, които разучавам. Адам го нарича „въздушното чело“. Все ме моли някой път да посвирим в дует: той — на въздушна китара, аз — на въздушно виолончело. „А когато приключим, просто ще изхвърлим въздушните си инструменти — шегува се той. — Сигурен съм, че ти се иска.“

Свиря, мислейки само за това, докато и последната искрица живот в колата угасва, а с нея заглъхва и музиката.

Не след дълго се задава воят на сирените.

Мъртва ли съм?

Наистина се налага да се запитам.

Мъртва ли съм?

Отначало ми се струваше очевидно. Че само временно стоя тук и наблюдавам, просто прелюдия преди ярката светлина и животът, превъртял се като на филмова лента, да ме отнесат там, където трябва да отида след това.

Само че парамедиците вече са тук заедно с полицаите и пожарникарите. Някой е покрил тялото на татко. А един пожарникар пъха тялото на мама в найлонов чувал. Чувам го как разговаря за нея с друг пожарникар, на вид не повече от осемнайсетгодишен. По-възрастният обяснява на новака, че вероятно мама е понесла първия удар и е умряла на място, което обяснява липсата на кръв. „Незабавен сърдечен удар — казва мъжът. — Когато сърцето ти не изпомпва кръвта, тя просто се просмуква.“

Не искам да си го представям — как мама се просмуква. Затова се замислям колко подобаващо тъкмо тя е поела удара, предпазила ни е от него. Не го е избрала, просто си е такава.

А аз, мъртва ли съм? Аз, дето лежа край пътя и кракът ми виси в канавката, съм заобиколена от екип мъже и жени, които като обезумели ми правят някакви промивки и пъхат във вените ми един господ знае какво. Полугола съм, понеже парамедиците са разкъсали ризата ми. Едната ми гърда се вижда. Смутено отмествам поглед.

Полицаите са оградили периметъра със сигнално осветление и отпращат колите и в двете посоки — пътят е затворен. Учтиво предлагат на хората други възможни маршрути, обиколни пътища, по които да стигнат закъдето са тръгнали.

Хората в колите сигурно трябва да отидат някъде, обаче много от тях не обръщат. Излизат от автомобилите и остават прегърнати на студа. Оглеждат местопроизшествието. После отместват поглед, някои плачат, а една жена дори повръща в папратта отстрани на пътя. Не ни познават и не знаят какво ни се е случило, но се молят за нас. Усещам, че се молят.

А това също ми подсказва, че съм мъртва. Това и фактът, че тялото ми явно е напълно безчувствено, въпреки че съдейки по вида си, по вида на крака си, оголен чак до костта от асфалтовия ексфолиант със скорост деветдесет километра в час, би трябвало да умирам от болка. Не плача, макар да знам, че със семейството ми току-що се е случило нещо немислимо. Ние сме като Хъмпти-Дъмпти и нито царските хора, нито царските коне не могат отново да ни съберат 2 2 Препратка към известното детско стихотворение: Хъмпти-Дъмпти седеше на стената, / Хъмпти-Дъмпти падна на земята. / Всички царски хора и царските коне / не могат вече да го вдигнат на мястото му, не! Прев. Стефан Гечев. — Б.пр. .

Размишлявам над тези неща, когато лекарката с луничките и рижата коса, която се грижи за мен, ми дава отговор:

— Комата й е от осма степен по скалата на Глазгоу! Веднага да я опаковаме! — нарежда.

Тя и медикът с хлътнали бузи пъхват тръба в гърлото ми, свързват я с гумен балон с някакво стъклено разширение и започват да помпат.

— За колко време може да пристигне хеликоптер?

— Десет минути — отговаря лекарят. — Още двайсет обратно до града.

— Ще летиш, ако трябва, но ще я откараме за петнайсет!

Долавям какво си мисли този тип — че с нищо няма да ми помогне, ако катастрофират — и съм съгласна с него. Той обаче не казва нищо. Само стиска зъби. Натоварват ме в линейката, червенокоската се качва отзад при мен. С една ръка помпи гумения балон, а с другата намества системата и мониторите. После отмята кичур коса отчелото ми.