Гейл Форман: Да остана ли

След като сме уточнили избора на музиката, можем да потегляме. Тук-таме по пътя има сняг, но на повечето места просто е мокро. Ама нали сме в Орегон, тук пътищата винаги са мокри. Мама се шегуваше, че неприятностите почват, когато пътищата са сухи. „Хората се надпреварват, зарязват всякаква предпазливост и карат като кретени. Ченгетата направо не смогват да пишат глобите за превишена скорост.“

Облягам глава на прозореца и съзерцавам прелитащия пейзаж — жива картина от зелени борове, на места заснежени, тънки ивици бяла мъгла и тежки сиви буреносни облаци. В колата е топло, прозорците непрекъснато се запотяват и аз рисувам завъртулки по стъклата.

След края на новините превключваме на станцията с класическа музика. Чувам първите акорди на Соната за виолончело №3 на Бетовен, която би трябвало да репетирам днес следобед. Сякаш е някакво вселенско съвпадение. Съсредоточавам се над тоновете и си представям, че свиря аз, признателна съм за тази възможност да се упражнявам, щастлива съм да бъда в топлия автомобил със сонатата и със семейството си. Затварям очи.

Човек не би допуснал, че радиото ще свири и след това, обаче свири.

Колата е изтърбушена. Ударът с четиритонния камион, който се носеше със сто километра в час и се заби право в дясната предна врата, имаше силата на атомен взрив. Откърти вратите и запокити дясната предна седалка през прозореца на шофьора. Преобърна шасито и то отскочи през пътя, разкъса двигателя, все едно е крехка паяжина. Метна гумите и джантите навътре в гората. Запали части от резервоара и езиците на малки пламъчета близнаха мокрия път.

Освен това имаше много шум. Същинска симфония от стържене, хор от пукане, ария от взрив и накрая — тъжният трясък на твърд метал, врязал се в меките дървета. После всичко утихна, остана само Соната за виолончело №3 на Бетовен. Радиото в колата незнайно как остана свързано с акумулатора, затова Бетовен продължи да звучи в отново притихналата февруарска сутрин.

Отначало ми се струва, че всичко е наред. Първо, още чувам Бетовен. Освен това съм тук, в канавката отстрани на пътя. Дънковата пола, плетената жилетка и черните ботуши, които си сложих сутринта, ми се струват съвсем същите като на тръгване от къщи.

Покатервам се върху насипа, за да огледам колата по-добре. Всъщност кола вече няма. Останал е само метален скелет без седалки и без пътници. Което означава, че близките ми са изхвърчали от колата точно както и аз. Изтривам ръце в полата си и тръгвам по пътя да ги намеря.

Най-напред виждам татко. Дори от няколко метра разстояние забелязвам как лулата издува джоба на сакото му. „Татко!“, провиквам се, но докато се приближавам, пътят става хлъзгав и се оказва осеян със сивкави парчета от нещо, което прилича на карфиол. Знам какво виждам в този момент, но не го свързвам веднага с баща си. В съзнанието ми изникват новини за пожар или торнадо, който опустошава нечия къща, но оставя съседната непокътната. Върху асфалта има късчета от мозъка на татко. Лулата му обаче още си е в левия му преден джоб.

След това откривам мама. По нея няма почти никаква кръв, но устните й са посинели, а бялото на очите й е червено като на вампир от евтин филм на ужасите. Изглежда съвсем нереална. От нелепия й вид на зомби ме обзема паника, която като птиче започва да се блъска в гърдите ми.

Трябва да намеря Теди! Къде е той? Завъртам се, внезапно ужасена, както когато го изгубих за десет минути в магазина за хранителни стоки. Сигурна бях, че са го отвлекли. Разбира се, оказа се, че е отишъл да разгледа щанда с бонбоните. Когато го намерих, се чудех дали да го прегърна, или да му се разкрещя.

Хуквам обратно към канавката, откъдето съм тръгнала, и виждам от нея да стърчи нечия ръка. „Теди, тук съм! — провиквам се. — Подай ръка, ще те издърпам!“ Обаче, когато приближавам, забелязвам да блещука сребърна гривна с фигурки на малко виолончело и китара. Адам ми я подари за седемнайсетия ми рожден ден. Моята гривна. Сутринта я носех. Поглеждам към китката си — все още я нося.

Прокрадвам се по-близо и установявам, че онова там не е Теди. Аз съм. Кръвта от гърдите ми се е просмукала през ризата, полата и пуловера ми и се стича върху белия сняг като капчици боя. Единият ми крак е изкривен, кожата и мускулите са се свлекли и отдолу се белее костта. Очите ми са затворени, а тъмнокестенявата ми коса е мокра и ръждивочервена от кръвта.

Обръщам се рязко. Не е вярно. Не може да бъде. Ние сме семейство, излязло да се поразходи с колата. Не е истина. Сигурно съм заспала в колата. „Не! Стига! Моля те, стига! Нека да се събудя!“, крясвам в мразовития въздух. Студено е. Би трябвало от устата ми да излиза пара. Но не е така. Поглеждам надолу към китката си, която изглежда здрава, без рани и без кръв, и я ощипвам с всичка сила.