Гейл Форман - Да остана ли

Аз също не бях задръстенячка. Имах приятели и най-добра приятелка, с които да обядвам. Имах и други близки приятели от летния лагер на музикалната консерватория. Хората ме намираха за доста симпатична, но всъщност не ме познаваха. В час мълчах. Не вдигах ръка и не отговарях нахакано на учителите. И бях заета, понеже през повечето време се упражнявах, свирех в струнния квартет или посещавах теоретични занятия в общинския колеж. Съучениците ми се държаха мило, но обикновено се отнасяха с мен като с възрастна. Като с учителка. А човек не флиртува с учителите.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че имам билети за маестрото? — попита ме Адам с блеснали очи.

— Я стига, не може да бъде! — отговорих и го сръгах малко по-силно, отколкото смятах.

Той се престори, че пада и се удря в стъклената стена. После изтупа дрехите си.

— Имам. За онова място… Шницле в Портланд.

— Зала „Арлийн Шницър“. На филхармонията.

— Точно там. Имам билети. Два. Проявяваш ли интерес?

— Сериозно? Да! Страшно ми се искаше да отида, но билетите са по осемдесет долара. Чакай малко, откъде ги имаш?

— Семеен приятел ги даде на нашите, обаче те не могат да отидат. Нищо особено — побърза да ме увери Адам. — Така… концертът е в петък. Ако искаш, ще те взема в пет и половина и заедно ще отидем в Портланд.

— Добре — съгласих се, все едно е най-естественото нещо на света.

В петък следобед обаче бях по-нервна, отколкото миналата зима, докато учех за изпитите в края на срока, и неусетно бях изпила цяла кана от горчивото и силно кафе на татко.

Не бях нервна заради Адам — вече бях свикнала с присъствието му. Дължеше се на несигурността. Какво точно е това? Среща ли? Приятелска услуга? Щедър жест? Неприятно ми беше да усещам несигурна почва под краката си — все едно неумело изучавах нова част на музикално произведение. Точно затова се упражнявах толкова, за да стъпя на твърда почва и после да разуча подробностите.

Преоблякох се сигурно шест пъти. Теди, който по онова време ходеше в детската градина, седеше в стаята ми, сваляше книжките с комикси „Калвин и Хобс“ 3 3 Комикс, създаден от американския аниматор Бил Уогърсън, публикуван от 1985 до 1995 г. и проследяващ забавните лудории на умния и авантюристично настроен шестгодишен Калвин и неговия плюшен тигър Хобс. — Б.пр. от рафтовете и се преструваше, че ги чете. Добре се забавляваше, макар да не бях сигурна дали веселието му се дължи на глупостите на Калвин, или на моите.

Мама надникна в стаята да провери как върви.

— Той е просто момче, Миа — успокои ме тя, когато установи колко съм напрегната.

— Да, ама е първото момче, с което излизам на нещо като среща — отговорих. — Затова не знам дали да се облека като за среща, или като за симфоничен концерт — хората тук изобщо издокарват ли се по такъв повод? Или да сложа нещо небрежно, ако се окаже, че не е среща?

— Облечи се удобно — предложи мама. — Така залагаш на сигурно.

Сигурна съм, че ако мама беше на моето място, щеше здравата да се постарае. На снимките им с татко от началото на връзката им тя изглежда като кръстоска между прелъстителка от трийсетте години и шикозна рокерка с палавата си прическа, с големите си сини очи, подчертани с дебела очна линия, и със слабичкото си телце, неизменно загърнато с някоя секси дрешка, например хубав дантелен потник и прилепнали кожени панталони.

Въздъхнах. Де да можех и аз да съм толкова самоуверена! В крайна сметка избрах дълга черна пола и тъмночервен пуловер с къси ръкави. Семпло и непретенциозно. Май това ми беше запазената марка.

Когато Адам се появи, издокаран с лъскав копринен костюм и обувки с дебели меки подметки (ансамбъл, който адски впечатли татко), осъзнах, че става дума за истинска среща. Разбира се, Адам може и да се беше издокарал заради концерта, а лъскавият костюм в ретро стил вероятно беше проява на разкрепостеното му разбиране за официално облекло, обаче бях сигурна, че става дума за нещо повече. Стори ми се напрегнат, когато се ръкува с татко и го осведоми, че има стари дискове на групата му.

— Сигурно ги използваш за подложки — каза татко.

Адам се озадачи, понеже не беше свикнал родител да е по-саркастичен от детето.

— Не куфейте много, деца. При последния мош пит на концерт на Йо-Йо Ма имаше тежко ранени — провикна се мама, докато прекосявахме моравата.

— Вашите са готини — констатира Адам, докато ми отваряше вратата на колата.

— Да, така е — отговорих.

На път за Портланд си побъбрихме. Адам ми пускаше парчета на групи, които харесва, после някакво шведско поп трио, което звучеше монотонно, и накрая — исландска арт банда, която свиреше много красиво. Малко се объркахме в центъра на града и пристигнахме в залата броени минути преди началото на концерта.