Саша Гулд - Градът на тайните

— Знаеш, че Винченцо беше идеална партия за сестра ти — започва баща ми. — Знаеш, че щяха да се женят през пролетта, нали?

Разбира се, че го знаех, но не бях чула почти нищо за годеника на Беатриче. За момент пред погледа ми изниква лицето на игуменката, осветено от светлия пламък на свещта, с която изгаряше греховните писма и елиминираше нечистите мисли, изразени с опасното мастило. Може би мислите на сестра ми, свързани с Винченцо, никога не са успели да стигнат до мен. Може би той е красив и усмихнат. Може би е имало изгорени писма, които са разказвали за любовта му към нея, както и за нейната към него, и за други неща, които двамата може да са споделяли тайно един с друг.

— Той ще бъде съкрушен — казвам.

— Разстроен, да. Но ситуацията не е необратима.

Думите му, странно делови, ме карат да се вдървя.

— Как е възможно това изобщо да бъде поправено? — питам, впила поглед в баща си. — Не може да има сватба без булка.

Челото на баща ми се сгърчва от мрачни бръчки.

— Разбира се, че ще има сватба — прекъсва ме пренебрежително той. — Защо иначе мислиш, че си тук?

Все едно отново съм Ла Мута. Не мога да кажа каквото и да било.

— Братовчедите на дожа ще присъстват! — уведомява ме баща ми. — Най-малко седмина членове на Великия съвет са приели поканата. Все още има шанс дори самият дож да ни удостои с присъствието си заради връзките на Винченцо. Нима можем да отхвърлим подобна възможност?

Вечерта е топла и когато се качвам в спалнята си, без да съм вечеряла, Фаустина е там, отваря прозореца. Пламъците на една восъчна свещ с масло от лимонена трева трептят в малко цветно бурканче до леглото ми. Трябва да държат насекомите настрана, но тази вечер не помагат. Наблизо бръмчи някакъв комар.

Фаустина плесва с ръце, изричайки едно остро „Ха!“, с което обявява победата си.

— Не съм длъжна да направя това, което баща ми иска, нали? — казвам, докато се пъхам в леглото. Фаустина приглажда хладния чаршаф отгоре ми, после сяда до мен и ме гали по челото.

— Скъпа, трябва да правим онова, което ни се казва. Така е по-добре за нас от гледна точка на бъдещето. Мъжете командват света.

Това може да е още една от мислите, които да добавя към катехизиса си.

Знам, че е права.

Дори в манастира , мисля си. Дори в онзи закътан свят, където не стъпва мъжки крак .

Спомням си как ми говореше баща ми в задния двор, как с онова негово кратко помръдване на пръстите ме беше отпратил обратно в салона.

Докосвам грубата ръка на Фаустина.

— Какъв е Винченцо?

— О, скъпа — отвръща тя. — Наистина не мога да ти кажа. Виждала съм го съвсем за малко. Той рядко е идвал тук, а когато го е правел, то е било само за да обсъждат с баща ти делови въпроси в библиотеката.

— Хубав ли е?

Леглото се разклаща, докато Фаустина се извръща към отворения прозорец.

— Той е член на Съвета. Висок, с добро възпитание и благородно потекло.

— Ами ако не го харесам?

Когато старата жена отново се обръща с лице към мен, в очите й трептят големи сълзи. Тя ги избърсва с набръчканите си длани.

— Тихо, скъпа. За теб е много по-добре да си омъжена. Поне ще си тук, в града, а не затворена в някое място, където никога няма да те видим! А старата Фаустина винаги ще е на твое разположение. Обещавам. — Усмихва се, макар че сълзите свободно се стичат по страните й. — Просто ще ми липсваш, това е всичко. Но скоро ще си важна дама със свой собствен дом, ще се появят деца и няма да имаш почти никакви тревоги.

Тя започва да припява. Познавам тази мелодия от много, много отдавна. Пееше я на Беатриче и на мен още докато бяхме съвсем малки, а когато поотраснахме, двете си я пеехме една на друга. Stellina, stellina, bella stellina . Красива малка звездичка. За кратко тези думи звучат като ударите на собственото ми сърце.

Нощта продължава да се прокрадва по небето, но аз не мога да заспя. Нахлузвам робата си и излизам в градината. Прекарвам там около час, събирам букет от любимите цветя на Беатриче на светлината на фенера. Миризмата на лавандула е достатъчно силна, за да ме замая. Късам цветовете на прещипа и издърпвам бледите диви рози от оплетените градински храсти. Отнасям ги вътре и ги нареждам покрай тялото на Беатриче, за да почива сред ароматни зелени, пурпурни, сини и розови цветове.

Представям си какво ще е да се срещна с Винченцо и да разговарям с него. Може би той ще ми помогне да остана близо до нея, да запазя спомена жив. Той е идеален за мен , беше казала сестра ми в едно от писмата си. В друго беше обяснила как женитбата й щяла да донесе добро на всички ни. Освен това си спомням, че го беше нарекла мил и добър. Поне мисля , че така беше казала.