Кейт Куин - Дъщерите на Рим

— Е? — повтори момичето и го изгледа изпитателно.

Несий усети как ледени пръсти танцуват нагоре-надолу по гръбнака му, постара се да не пусне ръката й като горещ въглен и да не хукне из Форума с безумни викове. Бедните млади астролози, прохождащи в занаята на предсказанията, не се задържат дълго на пазара, ако надават крясъци пред клиентите си, и той се насили да се усмихне широко.

— Млада господарке, очаква те велико бъдеще. Всички момиченца мечтаят за корона, но ти ще станеш императрица на Рим! Съпруга на император с неизброими скъпоценности, роби и дворци. Не е ли чудесно?

— Аз искам да стана императрица! — възрази една от по-малките Корнелии.

— Не, аз!

— Конче! — възкликна най-малката и размаха пухкава ръчичка към трополящата край тях каруца.

Несий пусна ръката на Корнелия номер три или две, или която там беше. «Не излъгах», помисли си замаяно. «Просто не казах… всичко.»

Погледна към другите момичета, на които бе обещал богати съпрузи, смугли любовници и много деца, както предричаше на всички девойчета, и усети как по тялото му се леят водопади от пот. Защото вече нямаше нужда да се взира в дланите им; виждаше бъдещето и на четирите.

«Призлява ми», каза си. «От рибата снощи. Беше развалена и сега халюцинирам.»

Ала не халюцинираше. Ясно като бял ден видя три от тях да остават вдовици; видя злочестини за едната и слава за другата; общо единадесет съпрузи и осем деца и, разбира се, кървавите реки, стичащи се от онази ръчичка.

Нещо любопитно привлече вниманието на четирите момичета и те се втурнаха нанякъде, развели воали. Бавачката пусна няколко монети в шепата на Несий, подсмръкна неодобрително при вида на овехтялата коприна и се спусна след питомците си. Несий събра припряно звездните си карти и тръгна към най-близката кръчма.

Трябваше да удави във вино първото си видение.

Юни 68 година след Христа — януари 69 година след Христа

— Отиваме на сватба, не на война — примигна Марсела, когато сестра й влезе в стаята с огромно копие в ръка. — Или възнамеряваш да убиеш младоженката?

— Не ме изкушавай — въздъхна Корнелия и измери с поглед копието. — Лолия и нейните сватби… Заръчах на прислужницата да вземе само острието, но тя, естествено, се върна с цялото копие. Остави това перо, моля те, и ми помогни да сваля дръжката.

Марсела побутна настрани писалището и стана. Хванаха копието от двете страни — Корнелия дърпаше острието, а Марсела извиваше дългата дръжка.

— Не иска да излезе — оплака се Марсела точно когато острието се освободи и сестрите се строполиха назад.

Марсела си блъсна лакътя в плочките и изруга. Корнелия отвори уста да изрази аристократично недоволство, но вместо това се разкикоти. За миг строгото й чисто лице се превърна в момичешко. Появиха се дълбоките трапчинки, които Корнелия ненавиждаше. Марсела също се разсмя.

— Струва ли си труда — зажалва се тя — да разделяш косите на Лолия с копие на мъртъв гладиатор, та семейният й живот да бъде щастлив? Подейства ли предишните два пъти?

— Не съм изгубила вяра.

— Не подейства и на моята сватба…

— Стига!

Корнелия стана и протегна ръка, елегантно украсена с пръстени. Марсела я пое и се изправи на крака.

— Още ли не си готова? Обещах да отида рано, за да помогна на Лолия.

— Описвах смъртта на Нерон и съм изгубила представа за времето — сви рамене Марсела. — Нали знаеш, че сега пиша за Нерон? Разказът ще е кратък, но по-подробен от историята на Калигула.

— Не ти ли омръзнаха тези драсканици! — намръщи се Корнелия и затършува из роклите на Марсела. — Ето, облечи си жълтата… Кога си смени спалнята?

— Когато Тулия реши, че предпочита гледката от моята стая — Марсела огледа със сбърчен нос тясната ъглова спалня, наскоро станала нейна, свали през глава простата вълнена роба и я захвърли върху тясното легло, — нашата скъпа снаха се сдоби с хубавата спалня с прозорец към градината, а аз — с гледка към кухнята и мозайката с кривогледите нимфи. Не, остави жълтата, ще сложа бледосинята…

— Бледосинята е твърде семпла — възрази Корнелия. — Не искаш ли да те забележат?

— Че кой ще гледа мен?

Марсела надяна бледосинята стола*, потрепервайки от ноемврийския хлад, нахлуващ в стаята въпреки спуснатите кепенци.