Лорън Донър - Фюри

Погледът й се спря на 416. От всички затворници искаше да освободи най-много него. Той я държеше будна през нощите, откакто бе прехвърлена в нелегалната изследователска лаборатория, която Мерикъл Индъстрис притежаваше. Лицето на 416 бе последното, което си представяше преди да заспи. Понякога, признаваше си тя, заемаше голяма част от сънищата й. Взе бързо решение. Бе невъзможно просто да наблюдава какво ще се случи. Това щеше да разбие сърцето й. Нямаше да може да се примири със себе си, ако не направи опит да го спаси.

— Този път няма да имаш възможност да се бориш с мен. Ще бъдеш беззащитен. Искам да разбереш, че сега ще умреш — с твърд глас продължи Якоб. — Но не и преди да те накарам да страдаш, животно такова.

Ели се завъртя, без да има предвид някакъв план, но отчаяно решена да спаси 416. Прекоси стаята и забави движенията си, след като излезе в коридора. С пълното съзнание, че коридорът се наблюдава, се вмъкна в кабинета, който служеше за склад на медицинско оборудване, и грабна един комплект принадлежности за тестване. Щеше да събуди подозрение, ако влезе в стаята на затворника без видима причина. Взе пластмасовата кутия с медицински принадлежности и се опита да не изглежда отчаяна, когато отново тръгна по коридора. Знаеше, че трябва да стигне до стаята на 416, преди Якоб да успее да стори нещо ужасно.

— Ели!

Замръзна. Обърна се бавно с разширени очи. Доктор Бренър, висок и червенокос мъж, бе излязъл от съседната стая и държеше график в ръцете си.

— Взе ли секрет от 321 за последния месец?

— Да. — Тя стоеше неподвижно, въпреки че искаше да се обърне и да побегне.

— Добре. Занесе ли я в лабораторията?

— Разбира се.

Той посегна и разтри врата си с ръка.

— Доста дълъг ден, нали? Не си ли мечтаеш вече за уикенда?

Млъкни , заповяда му тя мислено, за да мога да тръгна . Сви рамене:

— Харесва ми да работя. И като заговорихме за това, трябва да взема кръвна проба. Това е заповед.

— Да, разбира се — погледът му се спусна по тялото й. — Искаш ли да излезем на вечеря утре вечер?

Въпросът я зашемети за момент.

— Имам си приятел — с лекота го излъга. Повдигаше й се само от мисълта да излезе с някой, който работи за Мерикъл. — Но, благодаря, че попита.

Устните му се сковаха, а топлото чувство, което грееше в зелените му очи помръкна.

— Разбирам. Добре. Тръгвай. Трябва да попълвам документи. — Обърна се в противоположна посока и се отдалечи. — Занимавам се с прекалено много бумащина — чу го да мърмори, преди да изчезне зад ъгъла.

Камерите ме наблюдават , напомни си Ели, като се бореше с порива си да побегне. Отиде небрежно до килията на 416, сякаш нямаше никакви проблеми. Поне се надяваше да изглежда така.

Боже мой , молеше се на ум, нека да стигна навреме! Пръстите й трепереха, докато набираше кода на дигиталната ключалка. Алармата сигнализира, когато прие кода, металната преграда се плъзна на една страна със съскащ звук и тя отвори вратата. Влезе бързо вътре. Принуди се да се усмихне изкуствено.

— Идвам, за да взема кръвна проба.

След нея вратата автоматично се затвори, ключалките щракнаха и я заключиха в стаята. Огледа помещението и ахна от жестокото насилие, което се разкри пред очите й.

416 вече не беше прикован към стената. Лежеше с лице към студения под. Веригите, които обхващаха китките му, бяха приковани към желязна халка, циментирана за пода. Ръцете му бяха широко разтворени над главата, а краката все още приковани към стената. Якоб беше махнал панталоните на затворника — захвърлени на топка в ъгъла — и бе застанал на колене между широко разтворените бедра на 416, които заемаха това положение, благодарение начина, по който беше завързан. Отне й само секунда да осъзнае какво беше намислил техникът. Якоб се дръпна назад върху петите си и замръзна, изненадан от внезапната й поява. След като се съвзе, той изпусна инструмента, с който смяташе да измъчва — една от полицейските палки на охраната — и понечи да се изправи. Посегна към разтворените си панталони и опита да ги закопчее, проклинайки.

— Ти, болен негоднико…

Ели започна да действа, преди да помисли, замахна с всички сили с твърдата пластмасова кутия, която стискаше толкова силно, че се бе забила болезнено в дланта й, и удари Якоб през лицето. Той падна и извика, но тя не спря до тук. Скочи и възседна тялото му, приковавайки го към земята. Сграбчи кутията с две ръце и продължи да го налага, обхваната от чиста ярост. Той опита да защити лицето си, но след няколко удара, ръцете му се отпуснаха безжизнено на пода.