Лорън Донър - Валиант

— Ти престана да ръмжиш и да ревеш насреща ми.

— Значи, ако не искам да говориш и да ми казваш повече „не“, просто трябва да ти ръмжа и да рева срещу теб? — повдигна вежда. — Благодаря, че ми довери как да те накарам да мълчиш. Това е полезна информация.

Тами почти незабележимо се придвижваше назад по леглото, като се опитваше да достигне до другата му страна.

— Както вече ти казах, използвай математиката. Няма начин да направим, ъъъ, онова, което хората вършат в спалнята.

— Математиката няма нищо общо с това, което аз имам предвид.

— Наистина ли? — Тя бе изключително благодарна, че вече не беше безмълвна. Чувстваше се по-спокойна, повече не се смразяваше от ужас. Приспособяваше се към външния вид на мъжа и тъй като я бе завел в дома си, й се струваше повече човек, отколкото животно. Сега разговаряше с нея, вместо само да ръмжи. — Не съм съгласна. Ти си огромен, в сравнение с теб аз съм дребна. Двамата не си подхождаме.

Наблюдаваше я, без да се опитва да я спре, когато тя слезе от другата страна на леглото, за да остави голямата мебел помежду им. Тами застана на треперещите си крака и вдигна поглед към лицето му. Вгледа се в него, докато той я съзерцаваше. Усмихна й се, но тя остана предпазлива.

— Не съм съгласен. Мисля, че бихме могли да го направим. Смяташ ли, че ще те боли? Аз не считам така. Мога да бъда много нежен, когато поискам — погледът му обходи тялото й. — Признавам, че ще ми бъде трудно да държа всичките си инстинкти под контрол, но ще се справя.

— Няма да спя с теб.

Той се засмя.

— Радвам се. Спането е последното нещо, което искам да правим в моето легло.

Тами стисна зъби, гневът й пламна.

— Няма да правя каквото и да е. Не си лягам с непознати и, по дяволите, със сигурност точно с теб няма да го направя.

Усмивката му умря и веселият израз изчезна от лицето му. Погледът му стана студен и малко страшен.

— Да не би да си предубедена? Аз нямам задръжки, че си изцяло човек.

Тя се намръщи.

— Е, добре, че поне знаеш какво съм — съсредоточи се върху устните му. — И не мога да те разкъсам със зъбите си. Не съм страшна, господин Лъв. Това ли си ти отчасти? Лъв? Тигър? Какво?

Мъжът само премигна, но нещо в изражението му се втвърди.

— Би могло и така да се каже — заяви той провлачено.

Бе засегнала самолюбието му или нещо такова. Преглътна, реши, че изглежда малко сърдит.

— Съжалявам. Не исках да те обидя. Никога не съм… — Млъкни! , заповяда си тя. Разбра, че сама си копае гроба. — Не исках да проявя неуважение или нещо подобно. Ти ме плашиш, схващаш ли? Никога преди не съм срещала Нов вид, а ти си наистина смущаващ, признай го. Онзи на портала, който ме пусна в Резервата, приличаше повече на човек. Докато ти не изглеждаш така. Би улеснило нещата, ако беше малко по-дребен. Но ти си огромен, целият си в мускули и аз знам колко лошо можеш да ме нараниш, ако изпълниш намерението си. Може би приказвам празни приказки, но престани да ме гледаш по този начин, плашиш ме. Аз съм висока един и шейсет и осем и тежа петдесет и девет килограма. А ти? Един и деветдесет или деветдесет и три… — обходи с поглед цялото му тяло. — Деветдесет килограма?

— Висок съм един и деветдесет и шест и тежа сто и осемнадесет килограма.

— Огромен — обобщи тя. — В пъти по-голям от мен и изобщо не ми съобщи учтиво, че съм на погрешното място. Ти започна да ми ръмжиш, впи в мен поглед и аз бях ужасена, както никога в живота си. Аз изобщо не млъквам. Никога. Питай, когото искаш. Ти толкова ме изплаши, че дори забравих да дишам, та камо ли да кажа нещо, за да се спася. А се опитвах с всички сили.

Устните на Валиант трепнаха, гневът изчезна от лицето му.

— Никога не млъкваш, а?

Тя поклати глава.

— Никога. Откакто бях на четири, все ми повтарят, че мога да уморя някого с приказките си. Близките ми винаги казваха, че най-голямата грешка, която са направили, е била да ме научат да говоря, и ако можели да се върнат назад във времето, щели да ме научат на езика на знаците, така че да си затварят очите, когато искали от мен да млъкна.

Мъжът скръсти ръце пред широките си гърди. Ухили се, показвайки зъбите си.

— Ти наистина си очарователна и аз се наслаждавам на звука, когато говориш. Имаш много хубав глас. Ела тук!

Тами го изгледа.

— Няма начин. Остани там и аз ще съм щастлива тук, където съм.

— Ела тук! — нареди повторно.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, точно както той го бе направил и повдигна вежда.

— Не! Искам да се махна, сега.