Лорън Донър: Валиант

По дяволите. Най-накрая възвърна способността си да се движи. Беше в леглото му, което миришеше на него. Инстинктивно знаеше, че това е спалнята му. Огледа голямата стая с тъмни дървени мебели. Надигна се на лакти и заби крака в матрака, за да се отдръпне от него. Огромният мъж я наблюдаваше мълчаливо.

— Не — изръмжа той тихо.

Тами замръзна.

— Ти недей.

Устните му трепнаха, присви леко очи.

— Какво недей?

— Не… — Тя се намръщи. — Престани да ме плашиш.

— Боиш ли се от мен? — Пълните му устни се извиха в усмивка.

Тя кимна.

— Разбира се.

Мъжът внезапно се раздвижи, притисна ръце към матрака и се надвеси над нея. Тялото й мигновено се оказа под него, когато той протегна своето над нея, бутна я да легне обратно и прекрати намерението й да изпълзи надалече.

— Защо? Аз няма да те нараня. Това, което искам да направя, е да се чувстваш наистина добре.

Той какво, шегува ли се? Не му повярва, като се имаше предвид напрегнатия поглед, с който я съзерцаваше. Ситуацията беше всичко друго, но не и комична — едно от определенията, което й дойде на ум.

— Ти си огромен, имаш остри зъби и… ме довлече отвън. Искам да си отида.

— Не искам да си тръгваш. Както посочи, аз съм огромен.

Устата й се отвори и затвори, докато се взираше в него.

— Те ще дойдат да ме измъкнат от тук.

Той кимна.

— Да, така е.

А? Тя се намръщи.

— Защо сме тук, щом знаеш, че така ще стане?

— Време. — Той й се ухили. — Ще им отнеме много време, докато успеят да съберат достатъчно от моите събратя, за да влязат в дома ми. Повечето от тях не са толкова глупави, че да опитат. Те се страхуват от мен.

Докато го наблюдаваше, тя започна да нервничи.

— Може ли да не се надвесваш повече над мен?

— Не. — Той поклати глава.

— Отново ме плашиш.

Усмивката му изчезна.

— Не искам да се боиш.

— Какво искаш?

Погледът му бавно се спусна по тялото й, преди повторно да срещне нейния.

— Искам теб.

Сърцето й пропусна един удар.

— Това няма да се случи.

— Хмм — не изглеждаше убеден. Повдигна се внезапно на ръце и стана от леглото. Единствено погледът му остана прикован в нея. — Сигурна ли си?

— Ти ми обеща, че няма да ме нараниш.

Тами видя как той сграбчи с длани долния край на тениската си и я разкъса. Хвърли парчетата на пода зад себе си. Тя не можеше да не го съзерцава. Кожата по цялото му тяло бе със златистокафяв тен, а гърдите му бяха съвършени. Мислеше си, че ще е космат, но не беше. Под гладката, почти без косми плът, изпъкваха мускули. Не можеше да пропусне и шестте плочки, ясно очертани над плоския му корем.

Имаше широк гръден кош и масивни мускулести ръце. Тъмните кръгове около зърната му бяха с леко червеникав оттенък, който почти съвпадаше с миглите и косата му. Погледът й се спусна надолу и тя забеляза тънка ивица червеникаворуси косми, която започваше от пъпа и се скриваше под колана на дънките му.

— Няма да те нараня. — Той посегна към копчето на панталоните си. — От всички неща, които искам да направя с теб, болката не участва.

Когато откопча горното копче, се показа голяма част от плоския му корем. Ръката му хвана ципа и устата на Тами зейна отворена. Погледът й рязко се вдигна към лицето му, където съзря развеселено изражение и блясъка в златистите очи.

— Да не си посмял да го разкопчееш.

Силният звук на отварящ се цип се разнесе из спалнята. Той въздейства на Тами все едно я поляха с леденостудена вода. Тя се стресна и излезе от вцепенението, когато разбра, че той наистина е решил да прави секс. Изпъшка, претърколи се върху матрака и трескаво заби нокти в завивката в опита си да изпълзи далеч от него.

Големи силни ръце я сграбчиха за бедрата, хвърлиха я внимателно по гръб и тя отново се втренчи в него. Три неща веднага й станаха ясни, след като погледна голия му корем. Дънките на мъжа зееха разтворени до долу и той не носеше бельо. Също така не можа да пропусне, че е възбуден, съдейки по голямата издутина, напираща под дънките до вътрешната страна на бедрото му.

— Къде отиваш? Ще пропуснеш много, ако си тръгнеш сега.

— Престани!

Усмихна й се, показвайки зъбите си.

— Имаш красиви сини очи.

Младата жена премигна.

— Твоите очи също са прекрасни. Но не значи, че можеш… — тя посочи към слабините му. — Това няма да се случи.

— Наистина ли? — Мъжът се засмя.

Тами кимна.

— Наистина. Няма начин да стане. Използвай математиката, огромно момче.

— Радвам се, че гласът ти се върна, името ми е Валиант. Може да го използваш.