Дж. Уорд - Отмъстена любов

И би й простил, когато тя му каза, че съжалява.

Лежеше в тъмното със своите съжаления и гняв, броеше часовете до мръкване и кроеше планове. Знаеше, че Куин и Блей щяха да тръгнат с него — не защото той щеше да ги помоли, а защото нямаше да го послушат, като им кажеше да си гледат своята работа.

Решено беше. Нямаше да каже нищо на Рот или на някого от братята. Не искаше да му се пречкат с всевъзможни предпазни мерки. Не, с приятелите му щяха да открият къде спи Леш и да го очистят веднъж завинаги. Ами ако заради това изпъдеха Джон от къщата? Ами добре. И без това си беше сам.

Ето как стояха нещата: Хекс беше неговата жена, независимо дали тя го искаше или не. А той не беше от мъжете, дето ще седят със скръстени ръце, докато спътницата им е заплашена от нечувани страдания.

Щеше да стори същото, което бе направено за Ривендж.

Щеше да отмъсти за нея.

Щеше да я върне у дома невредима… и щеше да се погрижи похитителят й да бъде пратен в ада.

Рот чу почукване на вратата на кабинета и се изправи зад бюрото. С Бет им бе отнело цял час да изпразнят елегантната мебел, което бе изненадващо. Проклетото чудо бе побрало много в мъничките си чекмеджета.

— Дойде ли? — попита той своята шелан . — Те ли са това?

— Да се надяваме. — Когато вратата се отвори, стъпките на Бет се отдалечиха сякаш тя се опитваше да види по-добре. — О… много е красиво.

— И адски тежко — изпъшка Рейдж. — Господарю, не можа ли да си малко по-умерен в избора?

— И това го казваш ти? — рече Рот. Двамата с Джордж направиха две крачки вляво и една назад. Когато ресните докоснаха ръката му, той спря.

Шумът от мъже, трополящи с тежки обувки се засили и беше придружен с цветущи ругатни. И още пъшкане. Още много пъшкане. Както и подхвърляния за досадните крале и техните кралски глезотии.

После се чуха две силни изтропвания, когато два тежки предмета бяха оставени на пода. Шумът беше като от два тежки сейфа, паднали от висока канара на земята.

— Може ли да изгорим и останалото от бабешката мебелировка — измърмори Бъч. — Като разните канапета и…

— О, всичко друго си остава — отсече Рот, като се чудеше дали пътят до новата мебел е чист. — Просто ми трябваше малко подобрение.

— И ще продължиш да ни изгърбваш тук?

— Канапето вече беше подсилено за дебелия ти задник. Пак заповядай.

— Е, това тук е наистина добро подобрение — обади се Вишъс. — Изглежда много шефско.

Рот все така не пристъпваше напред, докато Бет даваше указания на братята как да пренаредят мебелите.

— Искаш ли да го пробваш, господарю? — предложи Рейдж. — Мисля, че е готово.

Рот се прокашля леко.

— Да. Да, искам.

С Джордж пристъпиха напред, той протегна ръце и напипа…

Бюрото на баща му бе ръчна изработка от абанос и фината дърворезба около ръба бе дело на истински майстор.

Рот се наведе и го опипа, като си припомняше как бе изглеждало през очите му като дете и как вековете само бяха увеличавали внушителната му красота. Масивните крака на бюрото представляваха фигури на мъже, изобразяващи четирите сезона на живота, а гладкия плот, който поддържаха беше белязан със същите родови символи, каквито бяха татуирани на бицепсите на Рот. Продължи с опипването, откри трите широки чекмеджета под плота и си спомни как баща му бе седял зад бюрото, а около него бяха разпръснати документи, укази и пера за писане.

— Невероятно е — тихичко каза Бет. — Мили боже, просто е…

— … голямо колкото шибаната ми кола — изръмжа Холивуд. — И два пъти по-тежко.

— … най-красивото бюро, което някога съм виждала — завърши неговата шелан .

— Беше на баща ми. — Рот прочисти гърло. — Столът също е тук, нали? Къде е?

Бъч изстена и се чу тътрене на нещо тежко.

— Аз пък… си мислех… че това е… слон. — Краката на стола трополяха оглушително дори върху дебелия килим. — От какво е изработено това чудо? От армиран бетон, боядисан да изглежда като дърво ли?

Вишъс издиша струя дим от турски тютюн.

— Казвах ти да не го влачиш сам, ченге. Да се осакатиш ли искаш?

— Справих се. Стълбите ги взех с лекота.

— О, нима? Затова ли си изгърбен и си разтриваш кръста?

Пак се чу стон и ченгето измърмори:

— Не съм изгърбен.

— Вече не си.

Рот прокара ръце по подлакътниците на стола и напипа символите на Древния език, които го обозначаваха не просто като обикновен стол, а като седалище на властта. Беше точно какъвто го помнеше… и, да, на високата облегалка напипа гладки камъни, които му припомниха блестящия обков от злато, платина, диаманти… и нешлифован рубин голям колкото юмрук.