Дж. Уорд: Отмъстена любов

Лъчистите сини очи на Бела срещнаха неговите и сълзите в тях правеха взора й още по-прекрасен.

— Но защо да се извиняваш? Та ти не си имал никаква вина. Бил си невинен… съвършено невинен. Нямаш вина, Ривендж. Абсолютно. Никаква. Вина.

Сърцето му спря за миг, като осъзна… че тъкмо това бе имал нужда да чуе. През целия си живот се бе обвинявал, че се е родил и се опитваше да се реваншира за престъплението извършено срещу майка му, което бе довело до… него.

— Не си й го причинил ти, Ривендж. И тя те обичаше. Доколкото беше способна на това, мамен те обичаше.

Той не разбра как се случи, но внезапно сестра му беше в неговите прегръдки, притисната към гърдите му, заслонена с малкото си в рая от сила и обич, които им предлагаше.

Приспивната песен излезе от устните му едва чуто, само с нежната си мелодия и без думи, защото гърлото му не беше в състояние да ги изрече. Можеше само да напява ритъма на древните слова.

Но това им стигаше — неизречените думи бяха достатъчни да свържат миналото и настоящето и отново да сближат брата и сестрата.

Когато Ривендж не можеше да продължи повече да пее, отпусна глава на рамото на сестра си и затананика със затворена уста.

А през това време новото поколение заспа дълбоко, заобиколено от близките си.

Джон Матю лежеше в леглото, което Хекс беше ползвала, с глава върху възглавниците и тяло върху чаршафите, пропили не само нейния мирис, но и студения им бездушен секс. При целия хаос през нощта догените още не бяха почистили стаята, а когато камериерката най-сетне се появеше да го стори, той щеше да я отпрати.

Никой нямаше да докосва тази стая. Точка. Лежеше изтегнат на леглото напълно въоръжен и с дрехите, с които бе отишъл в колонията да се бие. Имаше рани на няколко места, едната от които още кървеше, ако се съдеше по това, че ръкавът му бе мокър, а главоболието му бе плод или на махмурлук, или на друга бойна травма. Не че имаше някакво значение.

Очите му бяха приковани върху бюрото до отсрещната стена.

Противните колани с шипове, които Хекс упорито носеше около бедрата си, лежаха отгоре също както той на леглото — съвсем не на място, в абсурдно съчетание със сребърната четка за коса до тях.

Фактът, че ги бе оставила тук, му вдъхваше надежда. Предполагаше, че болката, която причиняваха, й бе нужна, за да контролира импулсите си на симпат , така че като не ги носеше, разполагаше с допълнително оръжие за бой.

А тя сигурно се биеше. Където и да беше, водеше битка, защото такава бе природата й.

Макар че… толкова му се искаше да се бе хранил от нея. Така… може би щеше да почувства къде е тя. Или да знае със сигурност, че още е жива.

За да потисне напиращото у себе си насилие, си припомни какво бе научил от разказите на всеки един, когато се бяха върнали в имението.

Зейдист и Ви бяха заедно с нея и Елена в помещението, където бяха открили Ривендж. Бе се появила Принцесата, а също и Леш. Хекс бе застреляла симпатската мръсница… точно преди цялата колония да реши да се стече там, за да отдаде почести на Рив, новия им крал.

Принцесата бе изпълнила представление в стил „Нощта на живите мъртъвци“. Рив я беше унищожил. Прахта се бе уталожила… и оттогава никой не бе виждал Леш и Хекс.

Никой не знаеше нищо повече.

Очевидно Рив бе решил да се отправи към колонията на мръкване, за да я търси… но Джон знаеше, че няма да има резултат. Тя не беше при симпатите .

Леш я бе отвлякъл. Това бе единственото възможно обяснение. Та нали трупът й не бе открит при оттеглянето им, а тя по никой начин не би си тръгнала, преди да се погрижи всички да се приберат в безопасност. Според присъствалите в помещението, Рив бе обсебил волята на симпатите . Така че никой от тях не би могъл да се освободи и ментално да я нападне.

Леш я бе хванал.

Леш се бе завърнал от мъртвите и някак се беше съюзил с Омега. На тръгване от колонията я бе отвел със себе си.

Джон щеше да убие това копеле. С голи ръце.

У него се надигна безсилен гняв и той извърна поглед от бюрото, неспособен да понесе мисълта, че Хекс може да изпитва болка.

Добре че поне лесърите бяха импотентни. Ако Леш беше лесър … нямаше как да не е импотентен.

Слава богу.

С отчаяна въздишка Джон притисна лице към място, което пазеше особено силно разкошния тъмен аромат на Хекс.

Ако можеше да се върне към предишния ден… отново не би подминал вратата й. Не, пак би влязъл тук. Ала щеше да е по-мил с нея, отколкото тя бе с него първия им път заедно.