Дж. Уорд: Отмъстена любов

— Всичко е наред.

Не беше много сигурен в това, така че остана на разстояние и наблюдаваше как Нала регистрира неговото присъствие. После тя протегна ръчички към него. Само месец по-рано, преди цяла вечност, би отишъл да вземе момиченцето в прегръдките си. Не и сега. Вероятно никога повече.

— Днес е много кисела — оплака се Бела. — И краката отново ме болят. Не мога да я разхождам на ръце и минута повече.

— Да.

Настана дълго мълчание. Погледите и на двамата бяха насочени към малката.

— Така и не знаех какъв си — промълви най-сетне Бела. — Никога не бих се досетила.

— Не исках да знаеш. И мамен не го искаше.

Когато думите излязоха от устата му, той изрече бърза безмълвна молитва за майка си, с надеждата тя да му прости, че ужасната грозна тайна вече е разкрита.

Бог му беше свидетел, че бе сторил всичко, за да не се повдигне завесата от лъжи.

— Била ли е тя… Как се е случило? — попита Бела плахо. — Как… си се… родил?

Ривендж се замисли как да формулира отговора, репетираше фразите в главата си, променяше думи, добавяше нови. Образът на майчиното му лице постоянно изникваше пред него. Накрая той погледна сестра си и бавно поклати глава. Бела пребледня и той разбра, че се е досетила за основното. Знаеше се, че преди симпатите са имали навика да отвличат жени-вампири. И то най-вече красиви и изискани.

Това бе отчасти причината гълтачите на грехове да бъдат изолирани в колонията.

— О, господи… — Бела затвори очи.

— Съжалявам.

Искаше му се да отиде до нея. Толкова много му се искаше. Тя отново отвори очи, избърса сълзите си и изправи рамене, сякаш мобилизираше силите си.

— Баща ми… — Тя прочисти гърлото си. — Когато се е обвързал с нея, знаел ли е истината за теб?

— Да.

— Тя никога не го е обичала. Поне моето впечатление беше такова. — Ривендж запази мълчание, защото стига да можеше, предпочиташе да се въздържи от коментар за това обвързване. Бела се намръщи. — След като е знаел за теб… заплашвал ли е да изобличи теб и нея, ако не се обвърже с него?

Мълчанието на Рив явно беше красноречив отговор, защото сестра му кимна мрачно.

— Това вече е логично. Поражда гняв у мен… но поне разбирам защо е останала с него. — Настъпи напрегната пауза. — Какво още не ми казваш, Ривендж?

— Слушай, каквото се е случило в миналото…

— … е моят живот! — Малката проплака и Бела понижи глас. — Това е моят живот, по дяволите. Живот, за който всички околни са знаели повече от мен. Така че най-добре ми кажи всичко, Ривендж. Ако искаш изобщо да имаме някакви отношения, кажи ми всичко!

Рив мъчително издиша.

— Какво искаш да знаеш най-напред?

Сестра му преглътна с усилие.

— Онази нощ, когато баща ми почина… аз заведох мамен в клиниката. Заведох я, защото беше паднала.

— Спомням си.

— Не беше паднала, нали?

— Не.

— И преди това не е падала?

— Не.

Очите на Бела отново се премрежиха от сълзи и сякаш за да се разсее, тя улови едно от размаханите юмручета на Нала.

— Ти… онази нощ… ти…

Не искаше да отговаря на неизречения въпрос, но вече беше приключил с лъжите към най-близките и най-скъпите си.

— Да. Рано или късно той щеше да я убие. Нещата стояха така — или той, или мамен .

Една сълза потрепна на ресниците на Бела, отрони се и падна върху бузката на Нала.

— О… Господи…

Ривендж видя как сестра му се сгуши, като че й беше студено и имаше нужда от заслон. Искаше му се да й каже, че винаги ще има него. Че винаги ще е насреща, стига тя да го желае. Че си оставаше нейната опора, нейният голям брат, нейният закрилник. Ала той вече не беше същият за нея и никога нямаше да бъде. Макар да не се беше променил, тя го възприемаше по съвсем различен начин, а това значеше, че за нея той е вече друга личност.

Непознат с удивително познато лице. Бела отново избърса очи.

— Имам чувството, че не познавам собствения си живот.

— Може ли да се приближа? Няма да сторя нищо лошо на теб или на малката.

Чака отговор цяла вечност. А после и още.

Устата на Бела се сви в права линия, сякаш се опитваше да задържи риданието у себе си. После протегна към него ръка, същата ръка, с която бе изтрила сълзите си.

Рив се дематериализира през стаята. Да върви би отнело твърде дълго.

Приклекна пред нея, хвана дланта й с две ръце и приближи студените й пръсти до бузата си.

— Толкова съжалявам, Бела. Ужасно съжалявам за теб и мамен . Опитах се да й се извиня за раждането си… кълна ти се. Но просто да говорим за това бе много тежко и за нея, и за мен.