Дж. Уорд - Отмъстена любов

Господи… Хекс.

Никой не я беше чувал. Радостта, облекчението и тържествуването, изживени по повод завръщането на братята и Ривендж без смъртоносни рани, бяха помрачени от притеснение.

На мръкване Ривендж щеше да отиде да я потърси в колонията, но Елена четеше по лицето му, че не вярва да е там.

Беше странно и плашещо. Никой не беше видял трупа й, но не я бяха видели и да си тръгва. Нито някой я беше зърнал извън онази килия. Сякаш просто бе изчезнала.

— О, господи… Елена… свършвам…

Тялото на Рив с тласък се притисна в нейното и тя се отдаде на секса, като знаеше, че тежките мисли и острата тревога ще я причакат отвъд оргазъма. Чу името си няколко пъти, докато Рив се освобождаваше, и после изпита възбуждащото усещане, когато членът му остана дълбоко в нея. Достатъчно бе да си го помисли и собственият й оргазъм лумна с все сила и я погълна.

Когато и двамата бяха удовлетворени, Ривендж се отдръпна настрани, като внимаваше да не се отдели от нея твърде скоро. Щом аметистовите му очи отново можеха да се фокусират, той отметна косата от лицето й.

— Чудесен начин да се събудиш — измърка той.

— Съгласна съм.

Очите им се срещнаха и останаха така задълго. После той заговори.

— Може ли да те попитам нещо? И не е „защо“, а „какво“.

— Давай. — Тя се наведе и го целуна бързо.

— Какво ще правиш с остатъка от живота си?

Дъхът на Елена секна.

— Мислех си… Ти каза, че не можеш да останеш в Колдуел.

Той сви масивните си рамене, които още бяха превързани.

— Работата е там, че не мога да те оставя. Просто не мога. С всеки час прекаран с теб това ми става все по-ясно. Аз буквално… не мога да си отида, освен ако ти не ме помолиш.

— Което няма да стане.

— Няма ли?

Елена обхвана лицето му с ръце и в мига, в който го стори, той застина. Винаги се случваше, щом тя го докоснеше. Сякаш постоянно очакваше някаква команда от нея… но пък така беше с обвързаните вампири, нали? Да, физически те бяха по-силни и по-мощни от спътниците си, но техните шелани командваха парада.

— Изглежда, че ще прекарам бъдещето си с теб — изрече тя с устни, прилепени до неговите.

Той потръпна, сякаш се освобождаваше от последните си съмнения.

— Аз не те заслужавам.

— Напротив.

— Ще се грижа за теб.

— Знам.

— И, както казах, няма да се върна към предишните си занимания в града.

— Хубаво. — Той замълча, сякаш искаше да я уверява още и още, и търсеше подходящите думи. — Стига говори, а ме целуни. Решила съм го със сърцето си и с ума си и не е нужно да ми казваш нищо повече. Знам кой си ти. Ти си моят хелрен .

Когато устните им се срещнаха, Елена беше наясно, че има още много въпроси за уреждане. Ако живееха сред вампирите, трябваше да продължат да крият неговата самоличност на симпат . Нямаше представа какво щеше да прави той с колонията на север — предполагаше, че цялото това обкръжаване и кланяне означаваше, че той има някакъв статут на водач там.

Но двамата можеха да се справят с всичко това и с далеч повече. А единствено това имаше значение.

Накрая той се отдръпна.

— Ще си взема душ и ще отида да видя Бела, става ли?

— Добре, радвам се. — Със сестра му си бяха разменили само неловка прегръдка, преди всички да се оттеглят в стаите си. — Кажи ми, ако има нещо, което мога да направя.

— Непременно.

Ривендж излезе от стаята половин час по-късно, облечен в спортен анцуг и дебел пуловер, които един от братята му бе дал. Нямаше представа накъде да върви и помоли една жена доген , която чистеше с прахосмукачка в коридора, да го упъти към стаята на Бела и Зи.

Оказа се наблизо. Само през няколко врати.

Рив отиде до края на коридора, пълен с гръко-римски статуи и почука на посочената врата. Тъй като не последва отговор, пробва следващата врата, през която се чуваше тихичкият плач на Нала.

— Влез — извика Бела.

Рив бавно отвори вратата на детската стая, без да знае какво посрещане да очаква. В дъното на стаята с изрисувани зайчета по стените, Бела седеше на люлеещ се стол и държеше малката на ръце. Ала въпреки нежното внимание Нала се сърдеше и с хленченето си ясно показваше недоволството си от света.

— Здравей — каза Рив, преди сестра му да е вдигнала глава. — Аз съм.

Сините очи на Бела се насочиха към неговите и той видя как върху лицето й се изразиха всевъзможни чувства.

— Здравей.

— Може ли да вляза?

— Моля, заповядай.

Той затвори вратата след себе си, после се почуди дали тя няма да се почувства несигурна, затворена вътре с него. Понечи да се върне и да я отвори, но тя го спря.