Дж. Уорд - Отмъстена любов

На излизане никъде не откриха Хекс.

Елена се опитваше да се успокои с мисълта, че е отишла да се присъедини към боя над земята с лесърите , но така и не успя сама да се убеди в това. Хекс не би оставила Ривендж, докато той не напуснеше благополучно колонията.

В гърдите й се надигаше тревога и за да я потуши, тя галеше гъстата черна коса на Ривендж. В отговор той обърна лице към нея, сякаш такава утеха му бе добре дошла.

Господи, може и да беше наполовина симпат , но бе доказал на кого принадлежат чувствата му. Унищожи Принцесата и защити всички тях от ужасните създания с маски и роби. А това красноречиво говореше на чия страна е. Ако той по някакъв начин не бе поел контрол над колонията, никой от тях, включително и братята, които водеха битка с лесърите на моравата, нямаше да се измъкне жив.

Погледна останалите в автомобила. Рейдж бе увит в кожени якета, гол и треперещ, с цвят на престояла овесена каша. Наложи се да спират два пъти, за да повръща и като го гледаше как преглъща мъчително, скоро пак щяха да спрат. До него Вишъс не изглеждаше много по-добре. Масивните му крака бяха прехвърлени през скута на Рейдж, главата му беше извърната настрани, а очите — плътно затворени и беше очевидно, че е получил сътресение от удара на Принцесата. От Бъч, седнал на мястото до шофьора, се носеше тежка сладникава миризма, която без съмнение засилваше гаденето на Рейдж.

Зад волана Тормент управляваше колата стабилно и уверено.

Поне нямаше защо да се тревожи как ще се приберат у дома.

Ривендж се размърда и тя мигом насочи вниманието си към него. Когато аметистовите му очи се отвориха с усилие, тя поклати глава.

— Шшш… лежи спокойно. — Елена помилва лицето му. — Шшш…

Ривендж размърда рамене и внезапно трепна толкова силно, че вратът му изпука. Искаше й се да може да направи повече за него, но просто го зави по-плътно с одеялото. Дала му бе толкова обезболяващи, колкото бе посмяла, както и антибиотици за раните на раменете, но от противоотрова се бе въздържала, тъй като не изглеждаше да има ухапвания.

Предвид надупчването на Принцесата, очевидно тези паяци и скорпиони хапеха само по команда и по някаква причина Рив бе пощаден от тях. Внезапно той изстена и се напрегна, като подпря ръце в пода под себе си.

— Не, не се опитвай да се надигаш. — Тя леко притисна гърдите му надолу. — Просто лежи тук с мен.

Ривендж отново се отпусна на скута й и повдигна ръка напред. Когато напипа дланта й промълви едва чуто:

— Защо…?

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Знаеш ли, много често задаваш този въпрос.

— Защо дойде?

След миг тя отвърна тихо:

— Последвах сърцето си.

Очевидно това не го зарадва. Тъкмо обратното, предизвика болезнена гримаса.

— Не… заслужавам… твоята…

Елена се вцепени от тревога, когато той взе да кърви от очите.

— Ривендж, лежи спокойно, моля те.

Като се опитваше да не се поддава на паника, тя взе да рови в раницата с медикаменти, чудейки се какъв симптом бе това. Ривендж улови ръцете й.

— Просто… сълзи.

Елена се взря в червените капки по страните му, приличащи на кръв.

— Сигурен ли си? — Той кимна, а тя извади хартиена салфетка и взе да попива внимателно лицето му. — Не плачи. Моля те, не плачи.

— Не биваше… да идваш за мен. По-добре… да ме беше оставила там.

— Казах ти — прошепна Елена, като продължи да го бърше. — Всеки заслужава да бъде спасен. Така гледам аз на света. — Срещна красивите му, искрящи очи, а те изглеждаха още по-вълшебни, окъпани в червени сълзи. — Така гледам на теб.

Той стисна клепачи, сякаш не можеше да понесе състраданието й.

— Ти се опита да ме защитиш от всичко това, нали? — рече тя. — Това целеше сценката в „Зироу Сам“. — Той кимна, а тя сви рамене. — Защо тогава не разбереш и моята потребност да те спася, след като направи същото за мен?

— Различно е… Аз съм… симпат …

— Все пак не си изцяло симпат . — Тя си припомни обвързващия му аромат. — Нали?

Ривендж кимна неохотно.

— Но не съм достатъчно… вампир… за теб.

Тъгата у него растеше, дъждовен облак се надвеси над тях двамата. Елена се бореше да намери подходящите думи, докосна отново лицето му… и установи, че кожата му е обезпокоително студена. По дяволите, щеше да го изгуби в ръцете си. С всеки изминал километър към безопасността тялото му отпадаше, дишането му ставаше по-затруднено, сърдечният му ритъм отслабваше.

— Би ли направил нещо за мен? — попита тя.