Дж. Уорд - Отмъстена любов

Искаха той да бъде техен крал. Независимо от волята на чичо му, избираха него.

Веригите, от които висеше, се разклатиха и започнаха да го спускат надолу. Болката в раменете му стана нетърпима, стомахът му се бунтуваше. Ала не биваше да показва колко е слаб. Обкръжен от събратята си социопати, беше наясно, че боязливата им покорност няма да трае дълго и ако някак се издадеше колко е уязвим, с него бе свършено.

Така че предприе единствената логична постъпка.

Когато стъпалата му докоснаха студения каменен под, стегна колене и с усилие изправи рамене, избрал да заеме класическата царствена поза, вместо да стори единственото, което искаше, след като бе висял на ключиците си в продължение на…

Колко ли дълго бе траяло? Нямаше никаква представа.

Рив огледа тялото си. Беше по-слабо. Много по-слабо. Ала кожата му бе непокътната, което си беше цяло чудо предвид нашествието на пълзящите гадини.

Пое дълбоко дъх… и почерпи сила от вампирската си страна, за да даде енергия на симпатското си съзнание. Животът на неговата шелан бе изложен на риск и той мобилизира резерви, нещо, което не би могъл да стори за никого друг.

Ривендж вдигна глава, освети помещението с аметистовите си очи и прие почестите.

Свещите в коридора лумнаха ярко и в него се вля силата на владетел и повелител. С мощта, зародила се в самата му сърцевина, беляза съзнанието на всеки симпат в колонията с убеждението, че може да ги накара да сторят всичко. Да прережат собствените си гърла. Да разменят спътниците си за секс. Да преследват и убиват животни, човеци и всичко, което диша.

Кралят беше сървърът на колонията. Главният мозък. И членовете на расата добре бяха научили урока, преподаден от чичо му и баща му: симпатите бяха социопати със силно чувство за самосъхранение. Причината, поради която бяха избрали Ривендж, един мелез, бе, че искаха да държат вампирите на разстояние. Ако той ги управляваше, можеха да си живеят изолирани в колонията.

От един от ъглите се разнесе шумолене и стон. Въпреки раните си Принцесата се изправи с разрошена коса около безумното си лице и пропито от собствената й кръв бельо.

— Те са мои, аз съм тяхната владетелка. — Гласът й бе пресеклив, но решителен, маниакалната й фиксидея бе достатъчна да съживи онова, което по всички правила трябваше да е мъртво. — Властта е моя и ти си мой.

Събраното множество вдигна глави и я изгледа. После насочиха очи към Рив.

По дяволите, хипнотичното въздействие бе прекъснато.

Рив бързо изпрати послание на Елена и Зейдист да затворят съзнанието си, като ги накара да мислят за нещо друго, каквото и да било. Колкото по-ясна бе представата, толкова по-добре. Усети как моделът им на мислене веднага се промени и Елена си представи… маслената картина от кабинета на Монтраг?

Рив отново се фокусира върху Принцесата, която бе забелязала Елена и се прокрадваше към нея с кинжал в ръка.

— Той е мой! — изгъргори тя и синя кръв бликна от устата й.

Ривендж оголи вампирските си зъби и изсъска като грамадна змия. С волята си проникна в съзнанието на Принцесата, като срина защитата, която тя бе съумяла да мобилизира, превзе я, отпуши страстта й да управлява и да го притежава като свой спътник. Желанията й я накараха да спре и да се обърне към него. Безумните й очи бяха пълни с любов. Обезсилена от желанията си, трепереща от бленувани видения, напълно обзета от слабост…

Той изчака докато тя бе изцяло настроена на тази вълна.

После й изпрати едно-единствено послание: Елена е моята почитана кралица.

Фразата я разтърси. Разгроми я по-сигурно, отколкото ако пистолет бе белязал нов кръст върху гърдите й.

Той бе онова, което тя би искала да бъде.

Той бе онова, което тя би искала да има.

А ето че я отхвърляше.

Принцесата притисна ушите си с ръце, сякаш се опитваше да спре жуженето в главата си, но той завъртя съзнанието й като в центрофуга — все по-бързо и по-бързо.

С див писък тя стисна ножа и го заби в корема си чак до дръжката. Рив не искаше тя да спре дотук и я накара да завърти оръжието рязко надясно. А после призова малко помощ от приятелите си.

Като черен поток, бликнал от цепнатините в стените, пълчищата от паяци и скорпиони се завърнаха. Контролирани някога от чичо му, сега те бяха под властта на Ривендж. Втурнаха се напред и я обгърнаха.

Той им заповяда да хапят и те го сториха.

Принцесата закрещя и заудря наоколо, но после се предаде и се отпусна върху живия килим, който щеше да я унищожи. Симпатите наблюдаваха цялата сцена.