Дж. Уорд - Отмъстена любов

Елена зарови глава в рамото на Зейдист и тогава Рив затвори очи и седна, неподвижен като статуя в центъра на помещението, като обеща на всичките си поданици дори по-лоша съдба, ако не му се подчиняват. Което, при извратената ценностна система на симпатите , само потвърди правилността на избора им на крал.

Когато риданията на Принцесата секнаха и тя престана да мърда, Рив вдигна клепачи и отзова стражата от насекоми. При отстъплението си те откриха подутото й, изпохапано тяло и беше ясно, че тя повече няма да стане. Отровата във вените й бе спряла сърцето, задръстила белите дробове, унищожила централната нервна система.

Без значение колко голямо бе желанието й, нямаше как да съживи този труп.

Рив спокойно нареди на поданиците си в роби и маски да се оттеглят в покоите си и да осмислят видяното. В отговор получи симпатската версия на признание в любов: те изпитваха безграничен страх от него и съответно го почитаха.

Поне за момента.

Като един симпатите се изправиха и поеха навън, а Рив поклати глава към Елена и Зейдист, като се молеше да изпълнят каквото искаше — а то беше да си останат там, където бяха.

Ако имаше късмет, събратята му с маски щяха да приемат, че ще убие натрапниците насаме.

Рив изчака, докато и последният гълтач на грехове си отиде не просто от килията, а и от съседните коридори. Едва тогава си позволи да отпусне напрегнатия си гръб.

Когато тялото му се свлече на пода, Елена се втурна към него, а устните й се движеха, сякаш му говореше. Ала той не я чуваше и карамелените й очи изглеждаха не наред през червения му симпатски взор.

— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам.

В този момент нещо лошо се случи със зрението му и Елена забързано взе да рови в раницата си, която й бе подадена от… Господи, нима и Вишъс беше тук?

Рив ту губеше съзнание, ту се свестяваше, докато му биеха инжекции и му правеха разни други неща. Малко по-късно онзи дразнещ шум отново се чу.

„Къде беше Хекс?“ , изникна смътен въпрос в съзнанието му. Вероятно бе отишла да разчисти пътя за оттегляне, след като бе убила Принцесата. Такава беше тя, в главата й все се въртяха стратегии за оттегляне. И Бог бе свидетел, животът й я бе научил на това.

Когато се замисли за шефката на охраната си… негов другар… негов приятел… той се ядоса, че е нарушила обещанието си пред него, но не бе особено изненадан. Истинският въпрос бе как е успяла да дойде тук без маврите. Или пък и те бяха дошли?

Бръмченето престана, а Зейдист приседна и поклати глава.

Със забавено движение Рив се надигна леко да се погледне.

Все още бе пронизан през раменете и не успяваха да го освободят от веригите. Доколкото познаваше чичо си, очевидно синджирите бяха направени от нещо яко, което никой трион не би успял да пререже.

— Оставете ме… — продума той. — Просто ме оставете. Вървете…

Лицето на Елена отново се появи пред неговото и устните й решително се раздвижиха, сякаш се опитваше да му обясни нещо…

Внезапно близостта й събуди обвързания вампир у него, кръвта му кипна и това възвърна отчасти способността му да разсъждава и усеща. Изпита облекчение, когато лицето й възвърна нормалните си очертания… и цвят.

Рив повдигна трепереща ръка и се почуди дали тя щеше да му разреши да я докосне.

Тя стори нещо повече. Стисна здраво дланта му и я приближи до устните си за целувка. Все още му говореше, не че той чуваше какво казва, но се опита да се концентрира. Остани с мен. Изглежда, че това му повтаряше. А може би просто предполагаше, че е това, отгатвайки го по допира й до дланта му.

Елена посегна да отметне косата му назад и той остана с впечатление, че устните й изрекоха: „Дишай дълбоко заради мен“.

Рив вдиша, за да я зарадва и в този момент тя погледна към нещо или някого зад него. Бързо кимна, на който беше там.

И тогава в дясното му рамо експлодира болка, цялото му тяло се сгърчи, а устата му се отвори широко да изпусне вика.

Не се чу да крещи. Не видя нищо повече. Непоносимата болка го прати в безсъзнание.

Елена пътуваше към къщи на задната седалка на черен ескалейд, а Рив бе сгушен до нея. Двамата бяха притиснати плътно, но на нея й бе все едно, че мястото бе твърде тясно дори само за неговото масивно тяло. Харесваше й да е така близо до нея.

Изпитваше нужда да постави ръце върху него и повече да не го пусне.

Веднага щом бяха извадили болтовете от раменете му, тя бе сторила всичко по силите си за отворилите се ужасни рани, които бързо бе превързала със стерилна марля. В секундата, когато приключи, Зейдист го нарами и го изнесе от онази прокълната пещера, а двамата с Вишъс ги прикриваха.