Дж. Уорд - Отмъстена любов

Леш приклекна, прокара показалец по гнусните следи и разтърка субстанцията с палец. Кръв от симпат . Господ му бе свидетел, че бе пролял достатъчно от тази на любовницата си, за да разпознае тази отврат. Приближи ръка до носа си и вдиша. Не беше на неговата жена. Нечия друга бе. И не беше ясно откъде бе дошла и накъде водеше следата.

Тъй като липсваше някакъв ориентир, тъкмо щеше да се втурне надясно, когато яркочервено сияние бликна откъм най-тясното разклонение — онова, което водеше направо. Той хукна в тази посока, като следваше кървавата диря. Коридорът направи завой и сиянието стана по-силно. Леш нямаше представа на какво ще се натъкне и не щеше и да знае. Неговата Принцеса се намираше тук и някой щеше да му каже къде, по дяволите, е мръсницата.

Без предупреждение се появи скрит проход — изникна от коридора без праг или врата. В дъното му червената светлина бе ослепително ярка и Леш тръгна към източника й.

И се озова насред… Какво беше това, мамка му?

Свит на входа на пещера лежеше Вишъс, а зад него се разкриваше извънредно непонятна жива картина.

Принцесата стоеше в дрехите, с които я беше облякъл предишната нощ. Бюстието, дългите копринени чорапи и обувките с високи тънки токове изглеждаха нелепо извън обстановката на спалнята. Синьо-черната й коса беше в пълен безпорядък, от ръцете й капеше синя кръв, а дивите й червени очи бяха източникът на светлината, която го бе водила. Втренчила се бе в нещо като голямо парче говеждо, отрупано с рекорден брой насекоми.

Дявол да го вземе, тия гадини бяха навсякъде.

Струпани около висящото във въздуха тяло бяха белязаният брат Зейдист, Хекс — охранителката лесбийка и някаква жена-вампир със запалка в едната ръка и флакон с аерозол в другата.

На групичката не й бе писано да остане още дълго на тоя свят. Паяци и скорпиони напредваха с пълна сила към тримата натрапници в територията им и в съзнанието на Леш изникна мимолетна картина на скелети с оглозгана плът.

Но това не беше негова грижа.

Той си искаше жената.

Тя очевидно си имаше свои планове. Принцесата вдигна окървавената си ръка и в миг пълчищата пълзящи твари, покрили стените, тавана и пода се оттеглиха като воден поток, попит от жадна почва. С изчезването им се откри Ривендж, чието едро голо тяло бе продупчено от болтове през раменете. Истинско чудо бе, че кожата му не бе осеяна с милиони ухапвания, а все едно бе защитена под одеялото от осмокраки гадини.

— Той е мой! — кресна Принцесата, без да се обръща към никого конкретно. — Никой няма да ми го вземе.

Горната устна на Леш се дръпна и кучешките му зъби се удължиха за миг. Тя не можеше да е казала тези думи. Нямаше начин да ги е казала.

Та тя беше неговата жена.

Ала един поглед към лицето й му разкри истината. Налудничавата обсебеност, с която се взираше в Ривендж, не се бе проявявала по отношение на него, колкото и бурен да бе сексът… Не, Леш никога не е бил обект на такова маниакално желание. Тя само си бе запълвала времето с него в очакване да се освободи — и не защото й пречеше, че е задържана против волята си, а защото бе искала да се върне при Ривендж.

— Ти, проклета мръснице — процеди той.

Принцесата се извърна към него и косата й се развя в дъга.

— Как смееш да се обръщаш към мен като към…

В каменното помещение проехтяха изстрели — един, два, три, четири — гръмки като греди, падащи върху твърд под. Принцесата замръзна в шок, докато куршумите се забиваха в гърдите й и разкъсваха сърцето и белите й дробове. Синя кръв бликна от изходните рани и оплиска стената зад нея.

— Не! — изкрещя Леш и се втурна напред. Улови любовницата си тъкмо когато тя падаше и я прегърна нежно. — Не!

Огледа помещението. Хекс тъкмо отпускаше ръката си, в която държеше пистолета, а на устните й играеше лека усмивка, като че току-що се бе насладила на вкусна храна.

Принцесата сграбчи реверите на опърленото палто на Леш и рязкото опъване на тъканта го накара отново да насочи очи към лицето й.

Тя не гледаше него. Взираше се в Ривендж… стремеше се към него.

— Любов моя…

Последните думи на Принцесата увиснаха в килията.

Леш изръмжа и запокити тялото й към най-близката стена, като се надяваше този сблъсък да я е убил. Нужно му бе удовлетворението, че той последен се е разправил с нея.

— Ти — насочи той пръст към Хекс, — вече си ми двойна длъжница…

Отначало напевът бе тих, просто ехо, носещо се в коридорите отвън, но ставаше все по-силен и настойчив, по силен… и по-настойчив, докато не започна да чува всяка сричка, изговаряна от може би сто усти. Не разбираше нищо, езикът му бе непознат, но без съмнение беше някакъв религиозен химн.