Дж. Уорд - Звярът

Мариса ръководеше мястото със състрадателно сърце и веща ръка. Със седемте си помощнички, в това число и Мери, те вършеха наистина полезна и необходима работа.

Която, да, понякога можеше да разбие сърцето ти.

Вратата към таванското помещение не издаде нито звук, когато Мери я отвори, защото самата тя я беше смазала преди няколко нощи. За сметка на това стълбите скърцаха през цялото време, докато ги изкачваше, старите дъски мърдаха и трополяха, въпреки че тя внимаваше да стъпва леко.

Невъзможно бе да не се чувства като въплъщение на Мрачния жетвар.

На площадката, жълтата светлина на старовремските месингови полилеи на тавана подчертаваше червените нотки на стогодишната небоядисана дървена ламперия и чергата, с която беше застлан тесният коридор. В другия край имаше овален тавански прозорец и прасковеното сияние на охранителното осветление отвън се процеждаше през разделеното на квадрати стъкло.

Вратите на пет от шестте апартамента бяха отворени.

Мери се приближи до онази, която беше затворена, и почука. При долетялото отвътре тихо гласче открехна вратата и подаде глава вътре.

Седнало на едно от двете легла, малкото момиченце решеше косата на една кукла с гребен, на който му липсваха доста зъби. Дългата кестенява коса на детето беше прибрана на опашка, широката му синя рокличка беше ушита на ръка и поизносена, но шевовете бяха здрави. Обувките му бяха позахабени, ала грижливо завързани.

Изглеждаше съвсем мъничко дори и в това неголямо пространство.

Изоставено не по желание.

— Бити? — каза Мери.

Мина един миг преди бледокафявите очи да се вдигнат.

— Тя не е добре, нали?

Мери преглътна мъчително.

— Да, миличко. Твоята мамен не е добре.

— Време ли е да се сбогувам с нея?

След миг Мери прошепна:

— Да, боя се, че е време.

— Ти сериозно ли?!

Когато масивното тяло на Холивуд и шибаният му мозък с размерите на грахово зърно напуснаха прикритието и се понесоха към спалните помещения, на Вишъс страшно му се прииска да се втурне след него, просто за да му спука задника от бой.

Ала не. Не можеш да хванеш куршум, след като спусъкът е бил натиснат.

Дори ако се опитваш да спасиш глупавия куршум от сигурна смърт.

Ви подсвирна в нощта, но останалите бойци и сами виждаха носещия се към постройките гръб на копелето.

Членовете на Братството и останалите воини напуснаха прикритието си зад дърветата и страничните постройки и се подредиха във формация „клин“ зад Рейдж, извадили пистолети и ками. Викове откъм врага оповестиха, че нападението е забелязано почти моментално. Бяха прекосили едва половината от разстоянието до целта, когато от всички врати се заизсипваха лесъри, като оси от гнездо.

Отекнаха изстрели, когато Рейдж изпразни цял пълнител, без да се прицелва; масивните куршуми се забиваха в лицата на убийците и те се свличаха на земята, купчинки от гърчещи се ръце и крака. Което беше страхотно… но едва ли можеше да продължи дълго, защото убийците очевидно възнамеряваха да минат зад гърба му и да го изолират, създавайки втора линия на атака срещу останалите братя.

Страшно ти благодарим, господин Преждевременно нападение, задето прецака плана, над който бяха работили в продължение на толкова нощи.

Възцари се пълен хаос, макар че, за разлика от постъпката на Рейдж, това можеше да се очаква: така, както нямаше съмнение, че всеки ръкопашен двубой в крайна сметка ще свърши на земята, сигурно бе, че и най-грижливо планираната атака след известно време ще се превърне в хаос. С малко повече късмет, минаваше известно време, преди тази неизбежност да ти се стовари на главата… достатъчно, та да успееш да нанесеш тежки поражения на врага.

Но не и когато Холивуд беше наблизо.

О, и когато някой ти каже, че ще умреш тази нощ, едва ли бе най-страхотната идея да се хвърлиш право в редиците на врага, който има огромно числено превъзходство.

— Опитах се да те спася! — изкрещя Ви. Просто защото можеше да го направи, сега, когато присъствието им вече беше разкрито.

Рейдж се палеше толкова лесно. И тъй като го знаеше, Ви трябваше да говори с него още в имението, но тогава беше прекалено погълнат от собствените си гадости, за да обърне нужното внимание на видението. Едва когато бяха пристигнали в изоставеното училище, бе успял да мигне няколко пъти… и си бе дал сметка, че да, то беше за Рейдж. И щеше да се случи тази вечер. На тази поляна.

Да си замълчи, би било равносилно на това собственоръчно да го застреля.