Дж. Уорд - Звярът

Ви протегна крак — човекът изгуби битката с гравитацията, телефонът политна във въздуха и той го улови, пъхвайки го в джоба на коженото си яке.

Следващият ход бе да стъпи върху гърдите на падналия тип и да навре пистолета си в лицето му. Трябваше да положи немалко усилие, за да не пререже гърлото на панически ломотещия идиот, след което да се разправи и с двете му приятелчета, които продължаваха да бягат. Беше му дошло до гуша от човеците. Имаше си истинска работа за вършене, обаче не, отново бе принуден да бърше задниците на двукраките плъхове, така че останалите да не се разстроят от факта, че сред тях живеят вампири.

— Н-н-н-н-не ме н-н-н-н-наранявай — дойде и хленченето. Заедно с миризмата на урина, когато типът се напика.

— Толкова си жалък.

Ви отново изруга и проникна в ума му, за да провери дали се е свързал с полицията (не беше), преди да изтрие спомена за това как събирането за напушване с приятелите му беше прекъснато от същински ад.

— Просто си пушил кофти трева, тъп задник — измърмори Ви. — Нищо повече. А сега тичай обратно при мама и татко.

И като малка препрограмирана играчка, която беше сега, хлапакът се изправи и се втурна след приятелите си с изражение на пълно объркване върху зачервеното лице.

Вишъс отново се дематериализира и пресрещна другите двама. Появата му от нищото бе достатъчна, за да проникне през паниката им — те се заковаха на място като кучета, стигнали до края на веригата си.

— Оказахте се на погрешното място в погрешното време, шибаняци.

Ви изтри спомените им и ги претърси, изпразвайки едновременно джобовете и краткосрочната им памет, след което ги остави да си бягат по пътя, надявайки се все някой от тях да страда от неоткрит досега сърдечен проблем, който да се прояви заради стреса и да го убие на място.

Разбира се, Ви си беше гадно копеле, така че в това нямаше нищо чудно.

Нямаше време за губене. Той извади пистолетите си и се затича обратно, с намерението да стигне до Рейдж по възможно най-бързия начин. Твърде жалко, че не можеше да се материализира насред битката, не и сред всички онези куршуми, хвърчащи навсякъде. Поне бързо намери прикритието, от което се нуждаеше, първо — под формата на редица кленове, а после — под формата на сграда, която някога вероятно бе едно от общежитията.

Долепил гръб до студените корави тухли, той се заслуша, изключвайки звука на тежкото си дишане. Изстрелите бяха най-силни напред и вляво и той бързо смени пълнителите, макар в тях все още да имаше три неизстреляни куршума. Напълно зареден, той изтича до ъгъла на сградата и подаде глава…

Убиецът се показа от последния прозорец, под който Ви се беше привел, и ако рамката му не беше изскърцала, Ви здравата щеше да загази. По-скоро инстинктът, отколкото подготовката, накара ръката му да се вдигне и преди напълно да беше осъзнал какво прави, показалецът му вече беше изстрелял едно кило олово в лицето на копелето. Облаци черна кръв изригнаха от задната част на черепа му, като бутилки с мастило, изпуснати отвисоко.

За съжаление, от конвулсивното стискане на оръжието в ръката на убиеца във въздуха се разлетяха куршуми и паренето от външната страна на бедрото му говореше, че е бил улучен поне веднъж. Ала по-добре там, отколкото на някое друго място.

Иззад ъгъла се появи още един убиец и Ви го простреля в гърлото с пистолета в лявата си ръка. Този очевидно не беше въоръжен — нищо съществено не тупна в избуялата трева, когато ръцете му се вдигнаха към гърлото в опит да възпрат шурналата черна кръв.

Не че Ви имаше време да им прибере оръжията… или да ги изпрати обратно при Омега.

Някъде напред Рейдж беше в беда.

В сърцето на кампуса, в подобната на градски площад част, оформена от кръг сгради, издигащи се на около пет акра разстояние, Рейдж беше в центъра на вниманието и поне двайсетина убийци се приближаваха към него от всички страни.

— Исусе Христе — измърмори Ви.

Нямаше време за стратегии. И никой друг нямаше да се притече на помощ на Холивуд. Останалите братя и воини си имаха достатъчно грижи на главата — нападението се беше разраснало в половин дузина схватки, водещи се на различни места.

Не можеха да се лишат от нито един от тях.

Освен може би онзи, който беше ранен в бедрото и изпълнен с гняв с размерите на Канада.

По дяволите, свикнал бе винаги да е прав, но понякога това беше наистина отвратително.

Вишъс се хвърли напред, съсредоточавайки се върху част от мелето и покосявайки убиец след убиец, в опит да даде на брата път за бягство. Ала Рейдж… шибаният му Рейдж.