Дж. Уорд - Звярът

— Рейдж.

Когато Рейдж не се обърна, Ви застана пред него и го погледна яростно с бледите си очи, които приличаха на ядрен взрив.

— Искам да се прибереш вкъщи. Сега .

Рейдж отвори уста. И я затвори. Отново я отвори… и си напомни да говори тихо.

— Виж, сега не е най-подходящият момент за твоите прокоби…

Ви го стисна за рамото.

— Върви си вкъщи. Не се шегувам.

Студен ужас се разля по вените на Рейдж, вледенявайки тялото му… ала въпреки това той поклати глава.

— Разкарай се, Вишъс. Сериозно.

Изобщо нямаше желание да изпробва още от магията на Скрайб Върджин. Нямаше…

— Тази нощ ще умреш.

Сърцето на Рейдж спря, докато се взираше в лицето, което познаваше от толкова години, докато проследяваше с поглед татуировките, стиснатите устни, смръщените черни вежди… и ослепителната интелигентност, която обикновено намираше израз в остър като самурайски меч сарказъм.

— Майка ти ми даде думата си — каза той. Я чакай, ама наистина ли говореха за това как ще пукне? — Обеща, че когато умра, Мери може да дойде с мен в Небитието. Майка ти каза…

— Да й го начукам на майка ми. Върви си вкъщи.

Рейдж извърна поглед. Нямаше друг избор — бе или това, или главата му да избухне.

— Няма да оставя братята. Няма да го бъде. Като за начало, възможно е да грешиш.

Да, и кога за последен път се беше случило това? През деветнайсети век? Осемнайсети?

Никога?

Той заговори през Ви.

— Нито ще побягна с писъци само при споменаването на Небитието. Започна ли да мисля по този начин, с битките е свършено. — Той вдигна длан на сантиметри от лицето на Ви, за да му попречи да го прекъсне. — И освен това, ако тази вечер не се бия, няма да изкарам деня, затворен в имението. Не и без лилавото ми приятелче да дойде с мен на закуска, обяд и вечеря, ако ме разбираш.

Всъщност имаше още една причина и тя беше… лоша, толкова лоша, че не бе в състояние да мисли за нея за повече от частицата секунда, която беше нужна на онази гадост да изникне в главата му.

— Рейдж…

— Нищо няма да ме надвие. Ще се справя…

— Не, няма! — изсъска Ви.

— Е, добре — процеди Рейдж, накланяйки се към него. — И какво, ако умра? Майка ти даде върховното си благоволение на моята Мери. Ако отида в Небитието, с Мери просто ще се срещнем там. Няма защо да се тревожа, че ще бъдем разделени. Двамата с нея ще бъдем съвсем добре. На кого ще му пука, ако наистина ритна шибаната камбана?

На свой ред Ви също се приведе напред.

— Не смяташ, че на братята ще им пука? Наистина ли? Много ти благодаря, задник такъв.

Рейдж си погледна часовника. Оставаха още две минути.

Спокойно можеха да са две хиляди години.

— И ти вярваш на майка ми — подхвърли Ви ехидно, — за нещо толкова важно? Никога не бих предположил, че си толкова наивен.

— Тя успя да ми даде динозавър като мое второ аз! Трудно е да не вярваш на някого след нещо такова.

Изведнъж от мрака наоколо долетяха птичи гласове. Ако не знаеше истината, на човек и през ум не би му минало, че това не са сови.

По дяволите, май доста бяха повишили гласове.

— Все тая, Ви — прошепна той. — Щом си толкова умен, тревожи се за собствения си живот.

Последната му осъзната мисъл, преди да превключи на боен режим и мозъкът му да стане глух и сляп за всичко друго, освен за агресията му, беше за Мери.

Представи си последния път, когато бяха заедно.

Беше се превърнало в негов ритуал, винаги преди битка, нещо като мисловен талисман, който потъркваше за късмет и тази вечер той я видя, застанала пред огледалото в спалнята им, онова над високото писалище, където държаха часовниците и ключовете си, нейните бижута и неговите близалки, и телефоните.

Беше се повдигнала на пръсти, надвесена над него, и се опитваше да си сложи малка перлена обица, но все не успяваше да улучи дупката. Наклонила бе глава на една страна, така че тъмнокестенявата й коса се беше разпиляла над рамото, и той копнееше да зарови лице в току-що измитите вълни. И това съвсем не бе всичко, което го впечатляваше. Изчистената линия на челюстта й улавяше и задържаше светлината от кристалния аплик на стената, блузата й от кремава коприна се диплеше над гърдите й, стеснявайки се около тънкия й кръст, спортно-елегантният й панталон се спускаше до равните й обувки. Не носеше грим. Нито парфюм.

Ала това би било като да ретушираш Мона Лиза или да напръскаш розов храст с освежител за въздух.

Имаше стотици хиляди начини, по които би могъл да опише физическите качества на своята Мери и никое изречение, нито дори цяла книга, не биха могли да обрисуват дори най-бегло нейното присъствие.