Каролин Джес-Кук - Дневникът на един ангел хранител

Веднага разбрах, че в продължение на цели четиринайсет години бяха полагали напразни усилия да си родят свое дете. Мъжът, адвокат на име Бен, тежко пристъпваше по коридора с мушнати дълбоко в джобовете ръце. Животът го бе научил да очаква най-лошото и с изненада да среща хубавото. Сигурна съм в това. Жена му Уна, доста ниска и пълна, ситнеше до него. Беше пъхнала едната си ръка под неговата, а с пръстите на другата поглаждаше нервно златното кръстче на шията си. И двамата изглеждаха ужасно притеснени. Картината на здравословното състояние, която доктор Едуардс им бе обрисувал, явно не беше добра.

Когато се появиха, аз седях на болничното легло с крака, провесени през рамката. Марго се смееше на муцунките, които й правех. Още отсега смехът й бе доста предизвикателен. Смях с отметната назад глава. Разрошената й коса бе редичка и руса, с онзи безличен цвят, който преследвах през целия си живот с флакон обезцветител в ръка. Очите й бяха кръгли и сини, но щяха да станат сиви впоследствие. На моменти разпознавах в лицето й чертите на нейните биологични родители — силната челюст на Мик, пълните устни на майка й.

Уна, приемната майка, залепи ръка на сърцето си и ахна:

— Колко е хубава! — обърна се тя към застаналия отзад със скръстени на гърдите ръце и мрачен като погребален агент доктор Едуардс и добави: — И има толкова здрав вид!

Уна и Бен се спогледаха. Бен облекчено отпусна рамене, които до този миг бяха изпънати от напрежението. Двамата се засмяха. Обичам да виждам такива усмивки — признак на всеки сполучлив брак. Те ме омагьосват. В семейството на Уна и Бен те бяха и смях от щастие.

— Не искате ли да я подържите? — Доктор Едуардс пое Марго от скута ми.

Усмивката й, разкрила зъбчетата, изчезна и тя се намръщи, но аз сложих пръст на устните си и направих нова муцунка. Тя се разсмя.

Уна така я засипа с радостни възгласи, че детето най-после се обърна към нея и я дари с широката усмивка на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“. Последваха нови възклицания от страна на Уна. Бен плахо пое пухкавата ръчичка на детето и зацъка с уста. Аз се разсмях, а след мен и Марго.

Доктор Едуардс потърка чело. Твърде често бе ставал свидетел на сцени като тази. И внезапно гневът, породен от собственото му безсилие, го накара да изрече най-лошото, което можеше да каже, за да заличи предварително всякакъв помисъл за евентуално последващо обвинение:

— Тя няма да дочака третия си рожден ден.

Лицето на Уна се сгърчи от болка.

— Защо?

— Сърдечният ритъм е нарушен. Кръвта не оросява всички органи. Накрая притокът на кислород към мозъка й ще спре. И тогава ще умре — въздъхна той. — Не искам след време да ме упреквате, че не съм ви предупредил.

Бен наведе глава. Най-лошите му страхове се сбъдваха. Двамата с Уна бяха прокълнати от деня на сватбата им, помисли си той. Толкова пъти беше виждал жена си да плаче! Толкова пъти самият той искаше да заплаче. Всяко ново разочарование го приближаваше до истината, че животът е жесток и свършва с ковчег и червеи.

Но Уна беше оптимист по природа.

— Но как може да сте сигурен? — попита тя. — Няма ли шанс сърцето й да укрепне? Чела съм за деца, които прекарват какви ли не болести, но щом попаднат в щастлив дом…

Изправих се. Смелостта ми даде сили. Както е било винаги досега. Това харесвах най-много в Тоби.

— Не, не — с известна студенина в гласа повтори доктор Едуардс. — Уверявам ви, че в този случай със сигурност сме прави. Вентрикуларната тахикардия е заболяване с неблагоприятна прогноза и както се изразяваме ние, практически нелечима.

— Ма, ма, ма — чу се гласът на Марго.

Уна зина от удивление и възкликна:

— Чухте ли я? Нарече ме „мама“.

Едуардс все още не беше успял да затвори уста.

— Кажи отново „мама“ — обърнах се аз към Марго.

— Ма, ма, ма, ма — повтори тя след мен и се разсмя.

Какво да ви кажа! Аз бях добро дете!

Уна започна да се смее и да подхвърля Марго във въздуха, а после я хвана и я обърна с лице към доктор Едуардс.

Аз, естествено, бях видяла вече сърцето на Марго. Бе не по-голямо от сушена слива и понякога пулсираше неравномерно. Светлината около него бледнееше и чезнеше. Знаех, че нещо не е наред. Но нямах спомен за сърдечен проблем. В ранните си младежки години бях страдала от разбито сърце заради многото нещастни влюбвания. Явно проблемът не беше така сериозен, както беше решил да го представи доктор Едуардс.

— Ще оживее — прошепнах в ухото на Уна.