Е Джеймс: Грей

— Става — отвръщам остро.

Обръщам се, за да изляза.

— Господин Грей — спира ме тя.

— Какво има, Гейл?

— Нищо. Извинете, че ви притесних. — Тя се обръща към печката, за да разбърка пилето, а аз отивам да взема поредния душ.

Господи, дори персоналът ми забелязва, че има нещо много гнило в скапаната Дания.

Изпитвам ужас да си легна. След полунощ е, уморен съм, но седя на пианото, свиря Марчело на Бах отново и отново. Спомням си как беше отпуснала глава на рамото ми и почти успявам да усетя сладкия ѝ аромат.

Мама му стара, тя нали каза, че ще опита?

Спирам да свиря и отпускам глава върху ръцете си, лактите ми натискат два случайни клавиша. Тя каза, че ще опита, но падна на първото препятствие.

След това избяга.

Защо я удрях толкова силно?

Дълбоко в себе си знам отговора — защото тя поиска, защото проявих нетърпение и бях егоист, не устоях на изкушението. Нейната предизвикателност ме прелъсти, аз се възползвах от възможността да ни прехвърля там, където ми се искаше. Тя пък не изрече кодовата дума и аз я нараних повече, отколкото тя можеше да понесе, а ѝ бях обещал, че няма да допусна подобно нещо.

Как е възможно да съм такъв глупак?

Как ще ми се довери тя след това? Права беше да си тръгне.

Защо, за бога, ѝ трябва да е с мен?

Замислям се дали да не се напия. Не съм се напивал от петнайсетгодишен, е, имаше и друг случай, когато бях на двайсет и една. Мразя загубата на контрол, а знам, че алкохолът причинява на човек точно това. Потръпвам и се изключвам за тези спомени, решавам, че е крайно време да си легна.

Лежа в леглото и се моля да ме споходи сън без кошмари… или поне ако сънувам, да е за нея.

Днес мама е красива. Седнала е и ми позволява да я реша. Поглежда ме в огледалото и ми отправя специалната си усмивка. Нейната специална усмивка е само за мен.

Чува се страшен шум. Трясък. Той се връща. Не! Къде, по дяволите, се дяна, мръсницо? Тук ти водя приятел в нужда. Приятелче с мангизи. Мама се изправя, стиска ръката ми и ме натиква в гардероба. Сядам върху обувките ѝ и се старая да пазя тишина, запушвам си ушите и стискам очи. Дрехите миришат на мама. Обичам тази миризма. Обичам да съм тук вътре. Далече от него. Той крещи. Къде е скапаният малък плъх? Сграбчва ме за косата и ме измъква от гардероба.

Да не си посмял да скапеш партито, дребен плъх. Удря на мама шамар. Гледай приятелят ми да се изкефи и ще си получиш дозичката, мръсницо. Мама ме поглежда и в очите ѝ блестят сълзи. Не плачи, мамичко. В стаята влиза друг мъж. Огромен мъж с мръсна коса. Огромният се усмихва на мама. Мен ме изтеглят в другата стая. Той ме блъска на пода и аз си удрям коляното. Какво да правя с теб сега, малко лайненце? Мирише гадно. Вони на бира и пуши цигара.

Будя се. Сърцето ми блъска така, сякаш съм тичал четирийсет пресечки, след като са ме погнали адските псета. Скачам от леглото и отблъсквам кошмара някъде дълбоко, бързам към кухнята, за да си налея вода.

Трябва да се видя с Флин. Кошмарите са по-зле от всякога. Не сънувах кошмари, докато Ана спеше с мен.

По дяволите!

Никога не ми е минавало през ума да спя с някоя от подчинените си. Не съм имал и желание. Да не би да съм се притеснявал, че може да ме докоснат през нощта? Не знам. Трябваше ми една невинна девственица, за да ми покаже колко спокойно може да бъде.

Наблюдавал съм как подчинените ми спят, но това винаги е било прелюдия към събуждането, за да ми донесат сексуално облекчение.

Спомням си, че наблюдавах Ана часове наред, докато спеше в „Хийтман“. Колкото повече я наблюдавах, толкова по-красива ставаше: безупречната ѝ кожа блестеше на меката светлина, тъмната ѝ коса се беше разстлала по бялата възглавница, а клепките ѝ потрепваха, докато спеше. Устните ѝ бяха разтворени и аз виждах зъбите, езика ѝ, когато се облизваше. Беше невероятно възбуждащо преживяване — просто да я наблюдавам. Когато най-сетне заспивах до нея и слушах равномерното ѝ дишане, наблюдавах как гърдите ѝ се вдигат и спускат с всяка глътка въздух, спях добре… изключително добре.

Влизам в кабинета и посягам към глайдера. Щом го поглеждам, по устните ми потрепва нежна усмивка и ме успокоява. Чувствам се горд, че го направих, а пък онова, което се каня да направя, е направо нелепо. Това е последният ѝ подарък за мен. А първият беше… какъв беше?

Точно така. Тя ми даде себе си.

Тя се жертва за моите нужди. За моята алчност. За моята похот. За моето его… за скапаното ми его.