Е Джеймс - Грей

Тя. Е. Моя. Мускулите ѝ се свиват, когато свършва, стяга се около мен, отметнала е глава. Свършва и ми доставя удоволствие! Изкрещява и аз я следвам… точно така, сладка моя, моя сладка Анастейжа. Тя се усмихва сънено, като упоена, а е толкова сексапилна. Изправя се и ме поглежда, палавата ѝ усмивка трепка по устните ѝ, след това ме отблъсква и отстъпва назад, не казва нищо. Сграбчвам я и се озоваваме в стаята с играчките. Притискам я към пейката. Вдигам ръка, за да я накажа, стискам колан… и тя изчезва.

До вратата е. Лицето ѝ е пребледняло, тъжно и тя бавно се понася надалеч… Вратата е изчезнала, тя не спира. Протяга умолително ръце. Ела с мен, шепне тя, но се отдръпва, образът ѝ избледнява… изчезва пред очите ми… стопява се… няма я. Не, крещя аз. Недей! Само че нямам глас. Нямам нищо. Ням съм. Отново съм… ням.

Будя се объркан.

Мама му стара… било е сън. Поредният жив сън.

Този обаче е различен.

По дяволите! Целият съм лепкав. За миг усещам онова отдавна забравено, но познато чувство на страх и възторг — само че сега Елена не ме притежава.

Мили боже, изпразнил съм се като цял отбор. Не ми се е случвало откога? От петнайсетгодишен или от шестнайсет?

Лежа в мрака, отвратен от себе си. Смъквам тениската и се избърсвам. Спермата ми е навсякъде. Подсмихвам се в мрака, въпреки тъпата болка от загубата. Еротичният сън си струва. Останалото… майната му. Обръщам се и съм готов за сън.

Него го няма. Мама седи на канапето. Мълчи. Гледа в стената и от време на време мига. Заставам пред нея, но тя не ме вижда. Махам с ръка и тя ме забелязва, но ме отпраща. Не, въшчице, не точно сега. Той наранява мама. Наранява и мен. Мразя го. Направо ме подлудява. Най-хубаво е, когато сме двамата с мама. Тогава тя е моя. Моята мамичка. Коремчето ме боли. Отново е гладно. В кухнята съм, търся сладки. Бутам един стол към шкафа и се качвам. Намирам кутия крекери. Само те са вътре в шкафа. Сядам на стола и отварям кутията. Останали са два. Изяждам ги. Вкусни са. Чувам го. Скачам от стола, хуквам към стаята и се хвърлям в леглото. Преструвам се на заспал. Той ме ръчка с пръст. Стой там, малко лайненце. Сега ще изчукам тази мръсница майка ти. Да не съм видял грозната ти мутра тази вечер. Разбра ли ме? Удря ме по лицето, понеже не отговарям. Или ще гориш, малък нещастнико. Не. Не. Това не ми харесва. Не обичам да ме гори. Боли. Разбра ли, малоумнико? Знам, че той иска да се разплача. Само че е трудно. Не мога да плача. Удря ме с юмрук…

Отново се стряскам и лежа задъхан под бледата утринна светлина, чакам сърцето ми да се успокои, опитвам се да преглътна острия вкус на страх, събрал се в устата ми.

„Тя те спаси от тези гадости, Грей.

Докато тя беше с теб, не преживяваше отново тези спомени. Защо ѝ позволи да си отиде?“

Поглеждам часовника. 5:15. Време е да потичам.

Блокът ѝ ми се струва мрачен; все още е потънал в сенки, утринното слънце не го е докоснало. Точно така. Отговаря на настроението ми. В апартамента ѝ е тъмно, а пердетата на стаята, която гледах преди, са дръпнати. Сигурно това е нейната стая.

Господи, надявам се да спи сама. Представям си я сгушена на бялото метално легло, една малка топчица, наречена Ана. Дали мисли за мен, сънува ли ме? Има ли кошмари, в които участвам и аз? Забравила ли ме е вече?

Никога не съм се чувствал толкова нещастен, дори като тийнейджър. Може би преди да стана Грей… спомените ме връщат назад. Не, не, не и когато съм буден. Това е вече прекалено. Вдигам качулката и се облягам на гранитната стена. Скривам се в отсрещния вход. Ужасна мисъл изскача в ума ми — че мога да стоя тук седмица, месец… дори година. Ще наблюдавам, ще чакам, само и само да зърна момичето, което беше мое. Болезнена работа. Превърнах се в онова, за което тя ме обвиняваше — неин преследвач.

Не мога да продължавам по този начин. Трябва да я видя, да се уверя, че е добре. Трябва да залича последния образ: тя е наранена, унизена, победена… и ме напуска.

Когато се връщам в Ескала, Гейл ме чака със закуската.

— Не съм го искал.

Имам предвид омлета, който поставя пред мен.

— Тогава ще го изхвърля, господин Грей — заявява тя и посяга към чинията. Много добре знае, че ненавиждам да се хвърля храна, но не трепва под строгия ми поглед.

— Направили сте го нарочно, госпожо Джоунс.

Каква досадна жена!

Тя се усмихва, малка победоносна усмивка. Мръщя се, но тя не трепва и все още притиснат от спомена за снощния кошмар, аз изяждам закуската си.

Може ли просто да звънна на Ана и да я поздравя? Дали ще приеме обаждането ми? Плъзвам поглед към глайдера на бюрото. Тя поиска да се разделим. Би трябвало да уважа решението ѝ и да я оставя на мира. Само че много искам да чуя гласа ѝ. За момент се замислям дали да не ѝ звънна и да затворя, само и само да чуя гласа ѝ.