Е Джеймс: Грей

— Изненадан ли си?

Клатя глава.

— Тя побесня — прошепвам. — Не я бях виждал толкова ядосана.

— Как те накара да се почувстваш това?

— Безпомощен.

— И това познато чувство ли е? — продължава да пита той.

— В какъв смисъл познато? — Ама какви ги плещи този?

— Не се ли позна? Нещо във връзка с миналото? — Въпросът му ме вади от равновесие.

Мама му стара, разнищвали сме този въпрос сто пъти.

— Не. Различно е. Връзката, която имах с госпожа Линкълн, беше коренно различна.

— Не говорех за госпожа Линкълн.

— А за какво? — Гласът ми е едва доловим, защото най-неочаквано разбирам накъде бие.

— Много добре знаеш.

Опитвам се да си поема въздух, притиснат от безпомощността и яростта на слабо дете. Точно така. Ярост. Дълбока, вбесяваща ярост… и страх. Тъмнината се завихря гневно вътре в мен.

— Не е същото — съскам през зъби, докато се опитвам да овладея избухването.

— Добре, не е — примирява се Флин.

Само че образът на яростта ѝ сам изниква в ума ми.

„Това ли е, което искаш? Да ме докараш до това състояние ли?“

Това укротява гнева ми.

— Разбирам какво се опитвате да направите, докторе, но сравнението не е точно. Тя поиска да ѝ покажа. Тя е разумен възрастен човек, за бога. Можеше да каже някоя от кодовите думи. Трябваше да ми каже да спра. Обаче не го направи.

— Знам, знам… — Той вдига ръце. — Просто се опитвам да изтъкна нещо, Крисчън. Ти си гневен човек и имаш основание да бъдеш гневен. В момента няма да говорим за това — очевидно е, че страдаш, и целият смисъл на срещите ни е да стигнеш до положение, в което приемаш нещата и се чувстваш комфортно. — Той млъква. — Това момиче…

— Анастейжа — подхвърлям раздразнено.

— Анастейжа. Очевидно ти е оказала огромно влияние. Като те е напуснала и е събудила потискани спомени за самота и тормоз.

Поемам си дълбоко дъх. Затова ли е толкова болезнено? Защото тя означава повече, много повече?

— Трябва да помислиш за това къде искаш да бъдеш — продължава Флин. — На мен ми се струва, че искаш да си с това момиче. Тя ти липсва. Искаш ли да бъдеш с нея?

Да бъда с Ана ли?

— Да — прошепвам.

— Тогава се съсредоточи върху тази цел. Пак се връщаме към онова, за което ти говорих на последните ни срещи — фокуса към решението. Ако тя е влюбена в теб, както сама ти е казала, сигурно страда като теб. Затова повтарям въпроса си: замислял ли си се за по-конвенционална връзка с това момиче?

— Не.

— А защо?

— Защото дори не ми е минавало през ум, че мога да се справя.

— Ако тя не е готова да ти бъде подчинена, ти не можеш да играеш ролята на доминант.

Поглеждам го гневно. Това не е роля — аз съм си такъв. Незнайно откъде си припомням имейл до Анастейжа. „… при доминантно-подчинените връзки цялата сила е в ръцете на подчинения. Тоест в твои ръце. И ще го повторя пак — ти си тази, която държи силата. Не аз“. Ако тя не иска да го прави, значи и аз не искам.

В гърдите ми избуява надежда.

Дали ще мога?

Мога ли да имам ванила връзка с Анастейжа?

Настръхвам.

Мама му стара! Може и да мога.

Ако мога, тя ще ме иска ли отново в живота си?

— Крисчън, ти си се доказал като забележително способен човек, въпреки че имаш проблеми. Ти си рядко срещано човешко същество. Щом си поставиш цел, напредваш и я постигаш — обикновено надминаваш собствените си очаквания. Като те слушам днес, ми става ясно, че вече си решил да си върнеш Анастейжа, но не си помислил нито за невинността ѝ, нито за чувствата ѝ. Струва ми се, че искаш да постигнеш целта си и затова не си обърнал внимание на факта, че сте поели за някъде заедно.

Мяркат ми се образи от изминалия месец: тя се спъва в офиса ми, притеснението ѝ в „Клейтън“, остроумните хапливи имейли, голямата ѝ уста… кискането ѝ… решителността и дързостта ѝ, куражът — и едва сега си давам сметка, че съм се наслаждавал на всяка минута. Всяка вбесяваща, разсейваща, весела, чувствена, плътска секунда с нея — да, беше невероятно. Бяхме поели на невероятно пътешествие, и двамата, е, поне аз.

После мислите ми поемат по тъмна пътека.

Тя не знае колко е дълбока мъката ми, не познава чернотата на душата ми, звяра, който се таи вътре — може би трябва да я оставя на мира.

Не съм достоен за нея. Тя не може да ме обича.

Докато мисля, осъзнавам, че нямам сили да стоя далече от нея… стига тя да ме иска.

Флин привлича вниманието ми.

— Крисчън, помисли. Времето ни изтича. Искам да те видя след няколко дена и да поговорим за другите проблеми, които спомена. Ще накарам Джанет да позвъни на Андреа и да уреди среща. — Той става и разбирам, че е време да си тръгвам.