Е Джеймс: Грей

— Даде ми предостатъчно за размисъл — казвам му.

— Нямаше да съм си свършил работата, ако беше иначе. Само няколко дена, Крисчън. Имаме много за обсъждане. — Стиска ръката ми и ми се усмихва, за да ми вдъхне кураж, а аз си тръгвам и знам, че малкото цветенце на надеждата е избуяло.

Заставам на балкона и разглеждам забуления от нощта Сиатъл. Тук съм далече от всичко. Как нарече тя това място?

Моята кула от слонова кост.

Обикновено тук намирам спокойствие, но напоследък спокойствието ми е разбито на късчета от една синеока млада жена.

Въпросът на Флин дали съм се замислял да започна връзка с нея по нейните правила ме измъчва, предлага много възможности.

Мога ли да си я върна? Тази мисъл ме ужасява.

Отпивам глътка коняк. Защо да ме иска отново? Мога ли да бъда такъв, какъвто иска тя? Няма да се откажа от надеждата. Трябва да намеря начин.

Имам нужда от нея.

Нещо ме стряска — движение, сянка в периферното ми зрение. Мръщя се. Какво, по… Обръщам се към сянката, но не виждам нищо. Сега пък започнаха да ми се привиждат разни неща. Допивам коняка и се връщам в хола.

Мамо! Мамо! Мама спи на пода. Спи отдавна. Разтърсвам я. Тя не се събужда. Викам я. Тя не се събужда. Него го няма, а мама не се събужда.

Жаден съм. В кухнята бутам един стол до мивката и си наливам вода. Тя се разплисква по пуловера ми. Пуловерът ми е мръсен. Мама продължава да спи. Мамо, събуди се!

Тя лежи неподвижно. Студена е. Донасям одеяло, завивам мама и лягам на лепкавия зелен мокет до нея.

Коремчето ме боли. То е гладно, а мама още спи. Имам две колички. Една червена. Една жълта. Зелената ми количка я няма. Те фучат по пода, където спи мама. Струва ми се, че мама е болна. Търся нещо за ядене. В камерата намирам грах. Студен е. Ям го бавно. От него коремчето ме заболява. Заспивам до мама. Граха го няма. В камерата има нещо. Мирише странно. Близвам и езикът ми залепва. Ям бавно. Има гаден вкус. Пия вода. Играя си с количките и спя до мама. Мама е съвсем студена и не се събужда. Вратата се отваря с трясък. Завивам мама с одеялцето си. „Мама му стара. Какво става тук? Скапана преебана мръсница! По дяволите! Мамка му! Разкарай се оттук, дребно лайненце“. Той ме рита и аз си удрям главата в пода. Главата ме боли. Той звъни на някого и си заминава. Заключва вратата. Лягам до мама. Главата ме боли. Жената полицай е тук. Не. Не. Не. Не ме докосвай. Не ме докосвай. Не ме докосвай. Оставам до мама. Не. Махни се от мен. Жената полицай взема одеялцето ми и ме увива. Пищя. Мамо. Мамо. Думите ги няма. Не мога да изрека думите. Мама не може да ме чуе. Нямам думи.

Събуждам се задъхан, оглеждам се. Слава богу — в моето легло съм. Страхът бавно се отдръпва. На двайсет и седем съм. Не съм на четири. Тази гадост трябва да спре.

Бях овладял кошмарите. Явяваше се може би по един, на всеки две седмици, но не беше чак така — всяка нощ.

Откакто тя си тръгна е все така.

Обръщам се и лягам по гръб, гледам тавана. Когато спеше до мен, спях добре. Имам нужда да е в живота ми, в леглото ми. Тя беше денят в моята нощ. Ще си я върна.

Как?

Пробвал ли съм връзка по нейния начин?

Тя иска цветя и рози. Мога ли да ѝ дам такова нещо? Мръщя се, опитвам се да си спомня романтичните моменти в живота… Няма нищо освен Ана. „Нещо повече“. Летенето, палачинките, возене в Чарли Танго.

Може и да мога да го направя. Унасям се отново, мантрата в главата ми не спира да се повтаря: „Тя е моя. Тя е моя…“ — и аз я подушвам, усещам меката ѝ кожа, вкусвам устните ѝ, чувам стоновете ѝ. Напълно изтощен потъвам в еротичен сън, където е и Ана.

Будя се неочаквано. Настръхнал съм и за момент си мисля, че онзи, който ме е събудил, е вън, не е вътре в мен. Сядам, почесвам се по главата и бавно оглеждам стаята.

Въпреки плътския сън тялото ми се е държало прилично. Елена щеше да е доволна. Вчера ми пусна есемес, но тя е последният човек, с когото имам желание да говоря — в момента искам само едно. Ставам и се преобличам за тичане.

Отивам да проверя Ана.

Улицата ѝ е тиха, чува се единствено ръмженето на пикап за доставки и самотните подсвирквания на кучкар. Апартаментът ѝ е тъмен, завесите на стаята ѝ са дръпнати. Скривам се на обичайното си място и гледам прозорците, мисля. Трябва да измисля план — план, който да ми помогне да си я върна.

Зората докосва прозореца ѝ и аз пускам айпода да дъни „Моби“ и се отправям към Ескала.

— Ще изям един кроасан, госпожо Джоунс.

Тя застива изненадано и аз извивам вежди.