Е Джеймс: Грей

— И ще се съгласите да ви направим снимки? — Тя не може да сдържи изненадата си.

Кимам рязко. „Да, искам да прекарам повече време с теб…

Спокойно, Грей“.

— Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. — Тя се усмихва и лицето ѝ грейва като безоблачно утро. Възхитителна е.

— Кажете ми, ако решите за утре. — Вадя портфейла си от дънките. — Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет.

Ако не се обади, се връщам в Сиатъл и забравям за цялата тази глупост.

Мисълта ме потиска.

— Добре. — Тя продължава да се усмихва.

— Ана!

И двамата се обръщаме. Млад мъж, облечен в небрежни маркови дрехи, се показва в далечния край на пътеката. Не може да откъсне очи от госпожица Анастейжа Стийл. Кой, по дяволите, е този изрод?

— Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? — Тя тръгва към него и гаднярът я награбва като някоя горила. Целият изтръпвам. Това е първичен отклик.

„Разкарай си скапаните лапи от нея!“

Свивам юмруци и усещам леко удовлетворение, тъй като тя не отвръща на прегръдката.

Двамата заговарят шепнешком. Може пък информацията на Уелч да не е точна. Може този тип да е гаджето ѝ. На подходяща възраст е, не може да откъсне ненаситните си малки очички от нея. За кратко я задържа на една ръка разстояние, оглежда я, след това остава срещу нея, отпуснал едната си ръка на рамото ѝ. Жестът е съвсем небрежен, но на мен ми е ясно, че маркира територия и ми подсказва да се отдръпна. Тя ми се струва смутена и пристъпва от крак на крак.

Мама му стара! Трябва да вървя. Вече прекалих. Тя е с този тип. Казва му нещо и той се отдръпва, а тя свива рамо, за да отблъсне ръката му. Очевидно е, че двамата не са близки.

Така вече е по-добре.

— Ъ-ъ-ъ… Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. — Тя ме поглежда странно, но не разбирам защо. После продължава: — Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън. — Не спира да дрънка, дава ми дълго обяснение и ми подсказва, че не са заедно, поне така ми се струва. Братът на шефа, не гадже. Облекчен съм, но облекчението е толкова завладяващо и неочаквано, че се мръщя. Тази жена наистина ми е влязла под кожата!

— Приятно ми е, господин Клейтън. — Нарочно говоря остро.

— Приятно ми е, господин Грей. — Ръката му е отпусната, вяла. „Дръвник“. — Чакай, чакай! Крисчън Грей? От „Грей Ентърпрайзис“?

„Да, скапаняко, същият“.

За частица от секундата Пол се преобразява и собственическото му отношение е заменено с раболепно.

— Леле… Какво мога да направя за вас?

— Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива. — „Хайде сега да се разкараш“.

— Добре — примирява се той, оголил бели зъби, готов да се подмазва. — Ще се видим после, Ана.

— Да, Пол — отвръща тя и той тръгва към задната част на магазина. Наблюдавам го, докато не се скрива от поглед. — Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

— Това е всичко — измърморвам. Мама му стара, нямам време, а все още не знам дали ще я видя отново. Трябва да разбера дали има надежда тя да се замисли над онова, което ми се иска. Как да я попитам? На нея ще ѝ трябва доста обучение. Затварям очи и си представям интересните възможности… да се добера дотам ще е половината от забавлението. Дали изобщо ще се навие? Да не би да съм разбрал погрешно?

Тя минава зад касата и маркира покупките ми, без да откъсва поглед от касата.

„Погледни ме, дяволите да те вземат!“ Искам да видя лицето ѝ отново и да преценя какво мисли.

Най-сетне тя вдига глава.

— Четирийсет и три долара.

Само толкова?

— Искате ли торбичка? — пита тя, когато ѝ подавам кредитната си карта.

— Да, Анастейжа. Искам. — Името ѝ — красиво име на красиво момиче — гали езика ми. Тя бързо прибира покупките в плика. Това е. Трябва да вървя.

— Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали?

Тя кимва и ми подава картата.

— Добре. До утре тогава. Евентуално. — Не мога да си тръгна просто така. Трябва да ѝ кажа, че се интересувам от нея. — И… Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто. — Тя ме поглежда изненадано и същевременно поласкана.

Това е добре.

Прехвърлям торбичката през рамо и излизам от магазина.

Макар да знам, че не трябва, я желая. Сега се налага да чакам, мама му стара… отново. Елена ще се зарадва, че успявам да впрегна волята си. Гледам право напред, докато вадя мобилния от джоба и се качвам във взетата под наем кола. Нарочно не поглеждам назад. Няма да погледна. Няма. Очите ми се стрелват към огледалото за обратно виждане, където се вижда входът на магазина, но мярвам единствено странната витрина. Тя не е на прозореца, не гледа след мен.