Е Джеймс: Грей

Време за шоу, Грей“.

Когато влизам в магазина, дрънва звънче, всъщност се разнася монотонен електронен звук. Магазинът е доста по-голям, отколкото изглежда отвън, и макар че е почти обяд, вътре е тихо за събота. Има безкрайни гондоли с обичайните боклуци, които се продават по тези магазини. Бях забравил какви възможности има за човек като мен в такъв железарски магазин. Пазарувам основно онлайн, но докато съм тук, мога да взема някои неща: велкро, халки — точно така. Ще открия очарователната госпожица Стийл и ще се позабавлявам.

Трябват ми точно три секунди, за да я забележа. Навела се е над щанда и се вглежда напрегнато в екрана на компютъра, докато похапва като мишка от обяда си — геврек. Разсеяно перва трошица от ъгълчето на устата си и си близва пръста. Членът ми реагира на мига.

Аз да не съм на четиринайсет?

Дразня се от реакцията на тялото си. Може би това ще престане, ако я окова, изчукам и нашибам с камшици… не е задължително да стане точно в този ред. Точно така! От това имам нужда!

Тя е напълно погълната от задачата си и това ми дава възможност да я огледам. Похотливите мисли настрани, но тя е привлекателна, много привлекателна. Добре съм я запомнил.

Тя вдига поглед и застива. Смущаващо е, също като първия път, когато я видях. Тя ме зяпва, вече се е сетила кой съм и ми се струва, че е шокирана, а аз не мога да преценя това добре ли е, или е зле.

— Госпожице Стийл. Каква приятна изненада.

— Господин Грей — отвръща тя задъхано, притеснено. Добър отговор.

— Минавах оттук. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! — За мен е огромно удоволствие. Облечена е в тясна тениска и дънки, а не в безформените дрипи, с които се беше докарала за интервюто с мен. Има дълги крака, тънка талия и съвършени цици. Устните ѝ са все още разтворени от изненада и трябва да устоя на желанието да вдигна брадичката ѝ и да ѝ затворя устата с моята. „Долетях чак от Сиатъл само за да те видя, а начинът, по който изглеждаш сега, си струваше пътуването“.

— Ана. Казвайте ми Ана. С какво мога да ви помогна, господин Грей? — Поема дълбоко дъх и изпъва рамене както на интервюто, след това ми отправя фалшива усмивка, която съм сигурен, че е запазена за клиентите. Е играта започва, госпожице Стийл.

— Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки.

Молбата ми я хваща неподготвена; тя ми се струва слисана.

„Ще стане много забавно. Не е за вярване какво мога да направя с кабелните връзки, сладурче“.

— Имаме различни дължини. Да ви покажа ли? — пита тя, след като се опомня.

— Благодаря. Покажете ми къде са.

Тя заобикаля плота и посочва една от гондолите. С кецове е. Разсеяно се питам как ли ще изглежда на супер високи токчета. Обувки на „Любутен“… да, единствено на „Любутен“.

— При електрическите стоки са, осми отдел. — Гласът ѝ потреперва и тя се изчервява…

Не е безразлична към мен. Надеждата избуява в гърдите ми.

Значи не е лесбийка. Подсмихвам се.

— Вие водите. — Протягам ръка, за да ѝ подскажа да върви. Като върви пред мен, имам възможност да се насладя на фантастичния ѝ задник. Дългата дебела опашка отмерва стъпките като метроном при всяко леко поклащане на бедрата. Тя наистина е бонбон: мила, любезна и красива, с всички физически атрибути, които ценя у една подчинена. Само че най-важният въпрос е ще ми стане ли подчинена? Сигурно не знае нищичко за този начин на живот — моя начин на живот, — но на мен много ми се иска да я запозная. „Много избързваш, Грей“.

— По работа ли сте в Портланд? — пита тя и прекъсва мислите ми. Гласът ѝ е висок; преструва се, че не ѝ е интересно. Иска ми се да се разсмея. Жените рядко ме карат да се смея.

— Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство. Намира се във Ванкувър — лъжа аз. „Всъщност дойдох, за да ви видя, госпожице Стийл“.

Тя посърва и аз се чувствам отвратително.

— Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите. — Това поне е истина.

— Част от програмата ви да нахраните света ли? — Тя извива насмешливо вежда.

— Нещо такова — отвръщам. Тя да не би да ми се присмива? Как само ми се иска да сложа край на тази работа, ако наистина е така. Как обаче да започна? Може би с вечеря вместо с обикновено интервю… това би било ново двайсет: да водя кандидатка на вечеря.

Заставаме пред кабелните връзки, които са с различни дължини и цветове. Разсеяно прокарвам пръсти по пакетите. Мога просто да я поканя на вечеря. Все едно на среща ли? Тя дали ще приеме? Когато я поглеждам, тя оглежда преплетените си пръсти. Не е възможно да ме наблюдава… това е обещаващо. Избирам по-дълги връзки. Те са по-гъвкави, а и могат да обхванат два глезена и две китки едновременно.