Е Джеймс: Грей

— Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните? — Тя ме наблюдава недоумяващо, сякаш съм някаква загадка, но няма начин да я допусна да надникне в тъмната ми душа. Това дори не подлежи на коментар. „Давай нататък, Грей“.

— Този бизнес изисква голяма находчивост — казвам и се правя на отегчен, докато си представям как чукам тази уста, за да се разсея от жадните мисли. Да, устата ѝ има нужда от обучение и аз си я представям на колене пред мен. На това му се казва кеф.

— Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?

— Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага“. Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.

— Един вид искате да притежавате нещата?

„Да, малката, като започна с теб“. Мръщя се, стреснат от тази мисъл.

— Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка — да.

— Говорите като краен консуматор.

Гласът ѝ е зареден с неодобрение и аз отново се вкисвам.

— Та аз съм точно такъв.

Тя говори като богато хлапе, което е получавало всичко, което е искало, но когато оглеждам дрехите ѝ по-внимателно — та тя е облечена в дрехи от някой евтин магазин като „Олд Нейви“ или „Ейч енд Ем“, — разбирам, че не е вярно. Не е расла в богато семейство.

„Наистина мога да се погрижа за теб“.

Тази пък мисъл откъде дойде?

Макар да не съм се замислял, наистина имам нужда от нова подчинена. Колко време мина? Два месеца, откакто Сузана я няма. А пък на мен ми текат лигите по тази жена. Старая се да се усмихна приятелски. Няма нищо лошо в потреблението — все пак тъкмо то тласка напред онова, което е останало от американската икономика.

— Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега?

Това пък какво общо има с цената на петрола? Що за нелеп въпрос? Ако бях останал с наркоманката, сега сигурно щях да съм мъртъв. Не благоволявам да ѝ отговоря и се опитвам да запазя гласа си спокоен, но тя настоява, продължава да пита на колко съм бил, когато са ме осиновили.

„Накарай я да млъкне, Грей!“

Гласът ми става леденостуден.

— Това е обществена тайна, госпожице Стийл.

Би трябвало да го знае. Изглежда доста разкаяна, докато приглажда избягалия кичур зад ухото си. „Точно така“.

— Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си.

— Това не е въпрос — отсичам аз.

Тя трепва, очевидно смутена, но поне проявява достатъчно възпитание, за да се извини и да перифразира въпроса.

— Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си?

Какво семейство?

— Имам семейство. Имам брат и сестра и любящи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това.

— Гей ли сте, господин Грей?

„Какви ги дрънка тази?“

Не мога да повярвам, че го каза на глас! Каква ирония, та това е въпросът, който дори семейството ми не смее да зададе. Как смее! Неочаквано у мен пламва желание да я дръпна, да я просна на коляното си, да я нашляпам, а след това да я изчукам върху бюрото със завързани зад гърба ръце. Това би било достатъчен отговор на идиотския ѝ въпрос. Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя. За мое злобарско удоволствие тя ми се струва шокирана от собствения си въпрос.

— Не, Анастейжа, не съм. — Извивам вежди, но запазвам изражение на безразличие. Анастейжа. Прекрасно име. Харесва ми как се плъзва по езика.

— Извинявам се. Просто… м-м… така е написано тук. — Отново напъхва нервно падналите кичури зад ухото си. Очевидно е нервен тик.

Въпросите не били нейни, така ли, питам я и тя пребледнява. По дяволите, много е привлекателна, по един ненатрапчив начин.

— Ъ-ъ… не… Кейт… госпожица Кавана де… тя ги е написала.

— Заедно ли работите във вестника?

— Не, съквартирантки сме.

Нищо чудно, че е толкова притеснена. Почесвам се по брадичката и се колебая дали да не я измъча както трябва.

— По свое желание ли дойдохте тук? — питам я и тя ми отправя стреснатия си поглед — нервна е как ще реагирам. Много ми е приятно, че имам такова въздействие върху нея.

— Тя ме помоли да дойда. Болна е.